– Какво, по…
– Знам, забавно е, нали? – изкикоти се санитарката, докато смъкваше блузата си. – Според някои от колегите – тези, които имат повечко стаж – това било начинът на живаците да изразят привързаността си към срещуположния пол.
– Защо при нас тогава не действа?
– Не знам. Май имало нещо общо с кръвта, циркулацията ѝ и така нататък – сви рамене Улрике.
– А замисляла ли си се защо трябва да събираме всички тези създания, вместо просто да ги зарежем и да изчакаме, докато не станат като нас?
– Нямам представа, Ханс. Някои казват, че имало нещо общо с начина, по който те се отнасяли с нас навремето. Имам предвид… е, чел си учебници по история в училище, нали? Когато техният вид е бил доминиращ, те също са може ли да ни изоставят. Вместо това обаче са ни погребвали, забивали колове в сърцата ни, окичвали са себе си и нас с чесън, просто защото са вярвали, че с това ще ни помогнат да намерим мир, покой и каквото още там се споменава в свещените им книги. Ако не друго, поне им дължим това – сега е наш ред да се грижим за тях.
– От всичко, което каза, чух само чесън – прозя се демонстративно Ханс. – Искаш ли след края на смяната да прескочим до „Надрусаната лисица“? В случай, че не знаеш, там правят най-добрите чеснови хлебчета и най-сочните вурстчета в цяла Европа.
– Едвам ме нави! – ухили се вампирката и се запъти към изхода. Вратата се затвори зад тях също толкова тихо, колкото и на влизане.
– Не ти ли се струва странно: толкова много мерки за сигурност, електронни ключалки, камери… искам да кажа, това не би трябвало да е обикновена морга, по дяволите!
– О, не – засмя се Улрике и с жест го подкани да побърза. – Ако се вярва на татко, навремето това място не се е казвало „Валхала“. Било е известно под доста по-страховито име – название, което е всявало ужас сред обитателите му.
– И какво е било то? – попита, подтичвайки, Ханс.
– Нямам представа какво означава, но според баща ми това тук е било известно като „Дахау“.
Плюшеният заек
Имаше на разположение още близо половин час, преди звукът от стъпките на доведения ѝ баща да нахлуе в ушите ѝ и да експлодира в мозъка, разкъсвайки го на милиарди отделни парцалчета ужас. Колкото и здраво да стискаше очи обаче, сънят не идваше. Знаеше, че дори миг-два в компанията на Сънчо правеха онова, което следваше, малко по-нереално. Все едно лошите неща се случваха на друго, също толкова изплашени момиченце, което обаче бе далеч от креватчето ѝ. Сякаш зловонният дъх на Райън караше нечие друго носле да се бърчи от отвращение и нечии други ръце бяха принудени бавно да галят нещото му в продължение на няколко непоносимо дълги минути, докато най-накрая не се окажеха покрити с гнусните му, лепкави и миризливи сокове. С други думи, можеше да се самоуспокоява, че всичко това е просто кошмар, а не постепенно унищожаваща психиката ѝ реалност.
Само че имаше и моменти като този. Будни, окъпани в студена пот, точещи се безумно дълго и лишени дори от секунда сън.
Мелиса стисна Зайо още по-здраво в обятията си и долепи буза до плюшената му козинка. Миришеше на сълзи, страх и отчаяние. Два или три пъти седмично молеше мама да го пусне в пералнята заедно с останалото пране. Нито прахът, нито омекотителят обаче помагаха. Зайо продължаваше да носи миризмата на уплашено до смърт дете.
Ако съучениците ѝ разберяха, че тя и плюшената играчка продължават да са неразделни, въпреки че преди месец бе навършила 12 години, сигурно щяха да я скъсат от подигравки. Естествено, нямаше как да знаят, че Зайо бе последното нещо, което бе останало за спомен от истинския ѝ баща. Едва ли и предполагаха, че „животинчето“ бе единственият, който я успокояваше и изслушваше мълчаливо задавените ѝ хлипания, след като пастрокът ѝ „свършеше“ (така наричаха идването на мазната течност онези нейни съученички, които вече бяха правили секс). Нямаше как да им каже. Дори майка ѝ, която неведнъж я бе засичала как с часове седи неподвижно и гали плюшеното зверче или се опитва да го нахрани с морков, вперила празен и немигащ поглед някъде далеч, не бе успяла да изкопчи от нея нито дума.
А и всъщност нямаше какво толкова да ѝ каже. „Хей, мамо, помниш ли кой ми подари Зайо? О, да, точно така, онзи, когото изгони, защото не искаше вече да те чука. И в този ред на мисли, така и така сме го споменали, щом толкова копнееше за секс, защо не пускаш вече на новия си съпруг? Нали затова се омъжи втори път? Или просто и на него му писна всяка нощ да си ляга до 220 паунда потна сланина?“. Да бе. Най-много да изядеше някой шамар.