Валентин Тодоров
Змиите
„По време на пир по случай рождения ни ден моята сестра близначка Касандра и аз сме заспали в храма на Аполон. Пияните ни родители, Хекуба и Приам, ни забравили там. Когато майка се върнала да ни търси, видяла отровни змии да лижат очите и ушите им. Тя изпищяла ужасена, змиите се разбягали и се скрили в купчина лаврови клони. Така Касандра и аз сме придобили пророческия си дар, но и проклятието никой да не ни вярва.“
Неделя
Когато за пръв път попитах предишния собственик Ей Джей дали в къщата му има змии, той ме изгледа така, сякаш нещо ми хлопа дъската. „Какво искате да кажете с това, господине?“ Почувствах се неловко — потен, мръсен, нахапан от комари, а в ръцете ми — кашон с чинии, забравени от него, и ненужното задължение да му ги върна. Стоях на прага на новия му моторен дом на колела и побързах да бия отбой: „не, не, имах пред вид в задния двор, защото вчера…“ „Знаете от документите по прехвърлянето, че в тази къща съм живял четиринадесет години — никога не съм виждал никакви змии в задния двор.“ Синеоката му враждебност намирисваше на шампоан против пърхот и марихуана. „Или искате да намекнете?“ Смотолевих почти виновно, че няма значение, че явно нещо ми се беше сторило; то човек докато не свикне, нали разбирате, тук на юг.
Макар, че знаех, много добре — не ми се беше сторило. Кръвното ми тежеше като оловна топка понякога и ставите ме въртяха нощем, но зрението ми, слава богу, беше все още непокътнато; имах очи на млад керкенез, както се казва. Съвсем ясно бях видял черното хлъзгаво тяло на влечугото по повърхността на водата като гъвкаво парче гума, избягала от предното колело на велосипеда в бараката за инструменти, леко вдигнатата глава в мътната светлина на пълнолунието. Гледах през прозореца на пруста между листата на фикуса, хипнотизиран от меките вълнички във водоема, който Ей Джей гордо наричаше басейн, но бе по-скоро огромна вана или корито, зарито до хрилете в земята. Чувствах се гостенин, натрапник от север в маранята на мезозойската нощ, и не смеех да изляза в задния двор да преборя страха си, елегантно гърчещ се между едрите отражения на звездите.
На другия ден, разбира се, смътните ми опасения се разсеяха с росата под лъчите на бързото слънце и предобедните пицикати на насекомите. Животът си потече по полу-досадните, полу-милостиви пенсионерски рутини: вестникът с новините, прогнозата за времето и програмата на телевизията, чайникът с липова запарка, внимателно планираните поправки по все още чуждата къща — вчера беше косачката, например, а днес две счупени плочки в банята — и следобедните разходки в парка. Подредените гъсталаци на парка всъщност започват с добре отъпканата алея зад нашата редица къщи на улица „Пасати“ — какъв късмет, като си помислиш, особено за някой в моето положение; идвайки от север, направо е невъзможно да отречеш благословията на времето, почти винаги слънчево, макар че също и влагата, която си има своята полезна функция: нито твърде горещо денем, нито особено студено нощем. Крачех с такава невинна лекота под сенките на дървета, наречени жакаранда, кананга, баухиния и чампедак, оплетени в лиани и сънени паяжини, даже си подсвирквах и кимах усмихнат на запъхтени бегачи, прегърбени колоездачи и папагали ара, които понякога срещах сред чайки, гугутки и добре охранени гълъби — истински рай, защо да си кривя душата.
Понеделник
Днес обаче отново я видях. Тъкмо се прибирах, защото вечерните комари вече нажежаваха залеза, когато видях змията отново — провираше се лениво през оградата в двора на съседа отдясно господин Йешетеля. В момента съм капнал от умора и погнуса, така че само ще нахвърлям какво се случи, за да не забравя докато спя със скръстени ръце.
Беше същото влечуго, което плуваше мълчаливо във водата на първата ми нощ под Тропика на Рака: дълго, черно, самодоволно и мързеливо като съсирек петрол на морския бряг. Приближих се до оградата и разклатих сивите дъски, сякаш се надявах да извикам змията отвътре да се покаже, за да. Що за глупост. Трябваше всъщност да говоря със собственика на имота, който тогава още не знаех, че е господин Йешетеля с нубийската му златиста шапка куфи и бродиран кафтан агбада до коленете. Закуцах надолу по алеята, заобиколих беседката, която прилича на изпочупена клетка за птици с човешки ръст и къси крила, подхлъзнах се на кучешка фъшкия зад трафопоста, покрит с трицветни графити и разногледи очи, изстъргах подметката си с парче кафяво стъкло от счупена бутилка, и после обратно нагоре по нашата улица „Пасати“, един нечетен номер преди моя почуках на вратата на господин Йешетеля, чието име още не знаех. Червени кръгове и сякаш лигите на дявола премрежваха погледа ми — беше кръвното, наклонът и хладното изтръпване в кътниците на долната челюст. Висок, сух, черен като обгорял кедър, съседът отдясно отвори и ме изгледа с лека почуда под прихлупените си клепачи крила на скарабей.