На пресекулки му разказах за змията. Той клатеше глава като че ли съчувствено и даже ме покани да вляза. Повтаряше думите ми, търкаляше ги като камъчета в устата си, за да се увери във вкуса им: „Змия значи казвате? Черен смок мишкар мислите? През моята ограда значи я видяхте? Тука някъде ще трябва да е, така ли, тука в задния двор?“ Да, така казвах; да, така мислех; да, там я видях. Но разбира се змията я нямаше никаква. „Може би там в буренаците?“ Той шляпаше с изтърканите си сандали по шестоъгълните плочки. Не, нямаше я никаква в буренаците. „Може би там под дърветата?“ Той ритна няколко трупи, обсипани с гъби. Не, нямаше я никаква под дърветата. „Може би се е шмугнала обратно през оградата, че какво ще търси тук?“ Въртях се, оглеждах запуснатия му заден двор и една ръждясала кофа, пълна с дъждовна вода. „Аз курник нямам, нито пък портокалови дръвчета.“ Вярно е, нямаше. „А може би само така ви се е сторило?“ Разбирах вече, че ми се подиграва. „Е, защо да ми се е сторило, то тук на юг, в този климат, сигурно доста змии се въдят.“ Пак търсех очевидните обяснения. Клепачите му крила на скарабей се повдигнаха леко нагоре като затвори на амбразура: „Не е така, съседе, грешите напълно. В нашия край змии въобще не се въдят.“
П.П. Това беше понеделник. От тогава започнах внимателно да се оглеждам, търсейки тайни дупки в триизмерното сирене на реалността. Скоро неуморната ми бдителност бе възнаградена: един следобед видях две други змии отстрани на алеята в парка — едната просто се препичаше на слънце зад купчина кварцови камънаци, но добре видима според мен, ако човек малко от малко се интересува; другата беше навита в оглозганата черупка на деветопоясен броненосец (Dasypus novemcinctus). Успокоих се донякъде от категоричността на заключението: змии имаше и бяха съвсем реални, нямаше нужда от специални оптични устройства или особени мерки.
Вторник
Този път беше само връхчето на опашката и то през дупката за вентилация на бараката за инструменти в задния двор. Стъписах се — ако отворех вратата на бараката, змията можеше да скочи върху мене. Втренчих се във връхчето на опашката, молейки се безмълвно с пресъхнали венци и насълзени очи да се окаже нещо друго, връх на папрат може би. Но не, нямаше съмнение — беше именно змийска опашка.
Парализата на недоумението и страха. А сега накъде? Затътрих се през пруста, навън по улица „Пасати“ и почуках с хаванчето по обкованата с метал врата на съседа отляво. Неговото име май знаех, но не мога да се сетя сега, защото в главата си все го наричам Аврам — набожен, войнствен, лаконичен патриот, а над камината му виси полуавтоматична карабина Бушмастер. Няколко пъти вече се беше провиквал да съм заповядал в кварталната черква неделя сутрин, докато аз кимах в потвърждение, че „истинските мъже обичат Исус“ или каквото там настояват червено-сините лепенки по бронята на джипа му. Аврам беше от този тип корави южняци, с които само се надяваш да си приятел, а в същото време избягваш на улицата. Почуках на вратата му.
Отвори сина му, беше гол до кръста с дълга коса, вързана на опашка и бодлива тел, татуирана на двата му бицепса. В къщата миришеше на козина на мокро куче и котешка урина. Какъв е проблемът? Проблемът е, че имам змия в бараката за инструменти и не мога да се справя. Точно така казах: „не мога нещо да се справя с пущината“, от което излиза, че бях почнал да се правя вече на южняк. Без излишни въпроси и отговори младежът грабна една мърлява хавлиена кърпа, нахлузи обувките си без връзки и тръгна с мен. Страхът отстъпи на надеждата: че змията щеше да е все още там, а не изпълзяла от бараката и изчезнала по потайните си пътеки сред грудките на въздушните картофи; че Аврамовият син идваше по-скоро като свидетел, а не като гонител на влечуги; че змията щеше да е все още там като хлъзгаво предизвикателство, а не бе избрала отново пътя на хитрите изчезвания; че самото присъствие на Аврамовия син бе достатъчна защита.
Пресякохме двора като му сочех ненужно с ръка бараката за инструменти. Змията наистина беше там — черната опашка с удебелени пръстенчета накрая леко потръпваше като жило на скат или спирохета. Видя ли? Разбира се, че беше я видял. Лакътят му бавно се разгъваше, дланта му обърната в шепа нагоре, палецът и показалецът с едрите си стави се приближаваха като метални щипци над автомобилен конвейер. Щрак, пръстите клещи стиснаха връхчето на опашката и започнаха да теглят тялото на змията като ластичен жартиер. Опасявах се, не, надявах се, че опашката ще се откъсне както често става при гущерите и няма да бъда свидетел на това, което иде от другия край. Младежът обаче знаеше какво прави, ловко прихвана първата педя от жилавото тяло с цяла ръка и продължи да тегли, докато влечугото се бореше като щука със забита кука в небцето, запъваше се в дъските и нанасяше глухи удари от другата страна. Когато вече повече от лакът дължина бе навън, той омота люспестото тяло с хавлията и дръпна рязко с две ръце, използвайки цялата си тежест — неминуемото залитане назад и сплесканата глава със зли очички и разгневена уста изхвърча във въздуха. Змията се извърна светкавично, опита се да забие зъби в предмишницата му, но Аврамовият син бе надарен с превъзходни рефлекси: като в маорски танц на забавен каданс чукна главата й в стената на бараката, а после захвърли кълбото от усукващо се влечуго и хавлиена кърпа през оградата в храстите там отзад.