Трапера Джо стигна дотам да ме заплашва, че ако съм убиел змия със собствените си ръце, целият гняв на общината, на родолюбивите ми съседи ще се стовари с пълна сила върху северняшката ми не съвсем християнска кратуна, да ме извините за израза, господине.
Петък
Тук трябва да призная: аз вече бях змиеубиец — с лопатата, с бела, както я наричат тук, после разкъсаното тяло, гърчещо се сляпо — Свети Георги Страхливеца. Беше една облачна петъчна утрин, необичайно студена за този край: храстите и тревата дремеха умърлушени, цветята не бяха още разтворили очи, слънцето бледо пълзеше нагоре между боровете и палмите зад оградата. Прозявайки се, едва отвит от последните гънки на съня, излязох в задния двор да припаля първата си цигара за деня. Тогава я видях — едра, мускулеста, нахална като самодоволно ченге и сънена като мен. Вместо да отпълзи, да се спотаи между масивните корени на филодендроните, тя запълзя като жив волски камшик директно към мен. Нямах време да се учудя, изплаша или преценя, някак си неочаквано лесно се оказах с бела в ръка — беше подпрян на влажната стена до олука.
Първият удар, прекалено силен, сънен и неумел, на цяла стъпка от главата й. Змията се събуди за грешката си и побягна към бараката за инструменти. А бягството винаги поражда гузната смелост на изплашените — подгоних я, бос, по долни гащи, само с горнището на старата ми пижама, размахал бела като жезъл на отмъстителен бог.
Вторият удар, по-точен, близо до опашката, вкопа тялото й в меката почва, без да го прекъсне. Хваната в капан, заклещена в земята от тъпото острие на примитивното ми оръдие за разплата, змията сякаш побесня — съскаше, плющеше, плюеше, кълнеше ме на змийски език, мяташе се диво напред и нагоре, за да се откъсне от непоносимата котва на опашката си там долу, за да подскочи с всички сили нагоре и да забие зъби в омразното ми лице. Стоях там, съвсем близо до нея — разтреперан, разкрачен, омагьосан от невероятната енергия и стръв за мъст в късото й тяло.
Дръпнах изведнъж бела, когато нито тя, нито аз го очаквахме. Змията, сгърчена на топка до ароматния храст с алени цветове, наречен индрише. Тишина, недоумение и пот в очите. В момента, в който надигна глава и отвори уста с бели като памук небце и гърло, в момента, в който съскането и кривите зъби отново, чух собствения си дрезгав вик отново и заудрях с бела отново. Тъпата метална плоскост, ръждата по ръба, неефективността на един инструмент за градинарство, а не за убиване. Удрях, гърчовете на жилавото като каучук тяло, удрях, горчиви слюнки, полепнали по устните ми, удрях, хриптящи стонове от дробовете ми на удавник, удрях, капки змийска кръв по краката ми, удрях, удрях, удрях, залитах като в кошмарен сън и удрях пак. Удрях, докато не видях като в болезнен стробоскоп как змийската глава излетя и тупна в разораната от ударите рехава пръст. Гледах с погнуса раздробеното на късове тяло, парчетата от натрошен гръбнак, люспестата кожа, бялата рибешка плът, капките гъста виолетова кръв.
Който е убивал, знае: подкосяващата умора и надигащите се спазми в стомаха. Огледах се, виеше ми се свят, причерняваше ме, слънцето бе вече високо и неимоверно горещо. Колко време бе продължила борбата със змията, колко дълго бе траяло гадното съсичане? Минути, часове, съсиреци време през аритмично сърце?
Както всеки убиец, започнах инстинктивно да закопавам остатъците от накълцаното змийско кълбо, там отзад в двора, на мястото на смъртта. Но после ми хрумна, че ако остане там, други змии някак си ще разпознаят присъствието на змийски тленни останки и ще заприиждат през пролуките в оградата — на поклонение, на обедни сборища и за отмъщение. Събрах люспестите парчета месо в два листа от вестник и ги изхвърлих в кофата за боклук, а кофата за боклук в контейнера на края на улицата.
После цял ден лежах със затворени очи и слушах кръвта ми, блъскаща в слепоочията.