— Само не ми казвай, че не си била съгласна.
— Точно така. Аз се сприятелих с тях. Ти просто не разбираш какво е да бъдеш независим от всички и много могъщ. Вече не мога да живея без тях. Това е все едно на теб да ти отрежат ръката. Разбираш ли?
Не казах нищо.
— Така че бях твърдо против. Дори разгромих половината дворец, преди петима шамани да ми вържат ръцете и краката. В буквален и преносен смисъл на думата. Тези въжени гривни и рисунката удържат демоните по-силно и от стоманени вериги. И така ме доведоха в Авендум. Вързана и безпомощна. А двамата к’лиссанг на баща ми, тоест кръвните му телохранители, тръгнаха с мен.
— Под един покрив с пътуваща трупа?
— Не. Това Елг го измисли по-късно. Плати на собственика на това място и купи фургона. Така привличахме по-малко внимание. До вашата столица стигнахме без никакви проблеми. Кой да знае, че Елесса не се е успокоил с даването на книгата и заедно със своите Верни е решил да довърши започнатото? По някакъв начин е разбрал къде съм и…
— Наел мен — довърших аз.
— Точно така.
— И все пак не разбирам. Ако се е надявал, че аз ще те открадна изпод носа на бащините ти телохранители, защо нападна фургона?
— А кой е казал, че това са били неговите воини? — усмихна се тя.
— Чии тогава?
— Нямам представа. Аз имам много врагове. И почти толкова претенденти за трона. Просто някой е решил да се възползва от благоприятната ситуация. Това е всичко.
— Ти си късметлийка.
— Не се оплаквам. Но онази нощ, когато падна на главата ми, вече съвсем се бях отчаяла. Дори се опитах да избягам, но Елг и Ест бързо ме научиха да не правя глупости — тя докосна синините по лицето си.
Тези тъмни наистина са луди, щом са се осмелили да бият собствената си принцеса.
— Ти се появи съвсем навреме. Иначе на сутринта демонолозите щяха да дойдат и…
— … щяха да намерят мъртвото ти тяло.
— Да. Но ти сам каза, че съм късметлийка.
Усмихнах се.
— Случи се това, което е трябвало да се случи. Убийците отидоха за храна на червеите, а аз открих свободата. А когато ти каза, че са те помолили да ме отведеш до едно място… разбрах, че в града има още жадуващи за кръвта ми.
— И за да намалиш бройката им, реши да използваш мен.
— Грехота е да се оплакваш. Нали не си останал на загуба. Предполагам, че чичо ми ти е платил цял куп злато?
— И едва не ми преряза гърлото.
— О, не преувеличавай. Нищо не те заплашваше. Ти си умно момче, знаех, че ще се измъкнеш. Освен това, не бих допуснала да пострадаш.
— Е, благодаря ти.
— Няма за какво. Сега вече ще ми кажеш ли истинското си име?
— Гарет. Врагът ти е мъртъв… И сега какво?
— Ако се притесняваш за здравето си, можеш да си спокоен. Нямам намерение да те наранявам. Честно казано, ти си ми дори симпатичен.
— Поласкан съм — прочистих гърлото си. — Но аз не за това. Елесса е мъртъв. Сега ще се върнеш ли в Заграбия?
— Родните гори ще почакат — каза след известно колебание тя. — Първо, желаещите смъртта ми съвсем не са намалели. Нали помниш онези непознатите, които убиха к’лиссангите на баща ми? На второ място, ако се върна сега в родните гори, веднага пак ще ме дадат на демонолозите. Баща ми не е много доволен от змиите по ръцете ми. А аз и моите приятели изобщо не искаме да се разделяме. Така че на първо време ще остана в града, а след това ще измисля нещо.
— Теб не те ли привлича короната на Дом Черна вода?
— Не ме привлича да стана покойница. Е, и да загубя придобитата сила. Как мислиш, ще можеш ли да ми помогнеш да свикна с непознатата обстановка?
Намръщих се. Змиите-демони по ръцете й ме гледаха въпросително. Ето че се увесват на моята шия! Зачудих се какво ли ще се случи, ако откажа? Ще ми отрежат главата?
— Ще ти платя — продължи Милаисса.
— Наистина? Чудя се, с какво ли?
Лицето на елфийката стана сериозно.
— С приятелство.
Позамислих се над нейното предложение. И кимнах утвърдително.