Докато моите нови приятели гледаха в противоположната посока, аз колкото се може по-безшумно се покатерих на покрива и се пльоснах на него като джудже върху купчина злато. Елфът с лъка, с поставена на тетивата стрела, прикриваше приятеля си, който беше тръгнал да проверява какво се случва. Сега най-важното беше на тъмните да не им хрумне да вдигнат поглед нагоре.
Люкът ме поизпоти. Оказа се заключен и без никакви видими ключалки, така че в този случай шперцовете нямаше да са ми от полза и аз измъкнах ножа. След около минута упорита работа бях готов. Ослушах се, но изглежда вътре нямаше никого. Изчаках още няколко минути, скочих долу и като държах арбалета в готовност, се огледах.
Плътна тежка завеса разделяше помещението на две части. Никакъв намек за стоката. Така че без да се бавя, дръпнах черната завеса към стената и така си и останах с отворена уста.
На пода, свила колене към брадичката си и обхванала ги с ужасно тънки ръце, седеше елфийка. Имаше къса, съвсем не по елфийски подстригана коса, слабо измъчено лице, много тъмна кожа и големи жълти очи. Дрехите й не приличаха на елфийски — бяла ленена риза без ръкави и доста изпоцапани с кръв панталони. Ръцете от раменете до китките бяха изрисувани с фина татуировка, изобразяваща къпещи се в пламъци сребристи змии. Рисунката беше майсторска, изглеждаше, сякаш змиите всеки момент ще оживеят.
Глигите на момичето, тя изглеждаше на не повече от седемнадесет години, бяха съвсем малки. Устните й бяха разбити, под очите имаше синини, а на всяка от китките й висеше тънка връвчица с множество възелчета. Момичето седеше в центъра на нарисувана на пода фигура. Стана ми лошо — първата мисъл, която ми дойде на ум, беше за магия. Само това оставаше, да попадна под ударите на шаманството на тъмните.
Ех, Гозмо! Ако се измъкна цял от тази каша, ще си поприказваме сериозно!
Гледах елфийката, а тя гледаше мен. Ама че ситуация! Никога не съм се занимавал с отвличания. Непознатата не помръдваше и не се опитваше да крещи, за да привлече вниманието на пазачите отвън. Но преди още в главата ми да се оформят повече или по-малко подходящи за ситуацията думи, зад гърба ми сухо изщрака входната ключалка.
Без да умувам, светкавично се шмугнах зад дръпнатата към стената завеса — единственото място във фургона, където можех да се скрия. Или поне да се опитам да го направя. От страна на входа не би трябвало да ме видят. Арбалетът насочих към момичето, нека знае, че ако гъкне, ще я чака същото, каквото и мен. Но тя изобщо не показа, че разбира моя намек да се държи кротко. Дори не трепна. Цялото й внимание беше насочено към вратата.
Тя се отвори и чух стъпки. Сърцето ми се срина надолу и се оплете в червата. Видяха ли ме или не? Напрегнах се, очаквайки всеки момент удар от с’каш. Но Сагот ме пощади. Този път смъртта реши да ме отмине. Елфите минаха покрай мен и спряха пред „стоката“. Сега отлично виждах гърбовете им и с изненада установих, че дрехите и прическите на тези момчета са различни от онези на пазещите пред фургона. Друг Дом? Възможно.
Непознатите очевидно нямаха намерение да се отдават на дълги разговори с пленницата. Единият от тях измъкна с’каша си. Няма нужда да си кой знае какъв умник, за да разбереш какво ще последва. Момичето, трябва да отбележа, дори не мигна.
Бях още дете, когато Фор наби в тъпата ми глава много простото, но изключително важно за дълъг живот правило — не се меси в чуждите работи. И този прекрасен съвет аз бях следвал до днешния ден. Но сега или трябваше да се намеся в тази толкова интимна сцена, или двойката жълтооки копелета щяха да развалят стоката. Не можех да им позволя да ме лишат от тридесет жълтици.
Добре! Добре! Лъжа. Просто не мога да гледам как убиват безпомощни жени, пък дори и да са елфийки. Защо да не си позволя поне веднъж годишно да съм сантиментален?!
Арбалетът издаде тихо „туп“ и елфът, получавайки болт в шията, забрави за своята жертва и рухна на пода. Преди другарчето му да съобрази какво става, аз вече бях притиснал до гърлото му нож.
— Не искаме неприятности, нали, приятелче? — изсъсках в ухото му.
— Кой си ти? — едва отваряйки уста, прошепна той. Острието опасно гъделичкаше кожата му.
— За какво са нужни имена? Аз съм този, който стои зад теб.
— Ти няма да убиеш елф, човеко.
— Кажи го на приятелчето си, глигест. За разлика от него, ти все още имаш шанс да видиш Тъмната гора.