Елфът реши, че е най-добре да запази мълчание.
— Ставай — обърнах се към момичето, напрегнато следящо случващото се. — Тръгваме.
— Тя остава! — елфът изведнъж забрави, че животът му виси на косъм.
Не ми хареса несговорчивостта му. Честна дума, стараеш се да бъдеш учтив, а разни тъмни гадини се опитват да ти направят мръсно. Сритах го в пищяла, принуждавайки го да падне на колене, и стоварих тежката дръжка на арбалета в тила му. Нека полежи и поразсъждава колко е неприятно да се инатиш.
За миг се насладих на работата си, после пристъпих към все още неподвижно седящата елфийка и, подчинявайки се на някакъв инстинкт, срязах въжените гривни от китките й. Рисунката на пода ярко пламна и миг по-късно изчезна. Тя въздъхна с облекчение, прекара език по разбитите си устни и неочаквано се усмихна.
— Бях започнала да мисля, че няма да ти стигне ума да го направиш.
„Да направя какво?“ — исках да попитам, но видях как едната от татуираните на ръцете й змии се размърда и обърна глава в моята посока. Веднага прехапах език, чудейки се привидяло ли ми се е или не? Май по-скоро само си го помислих. Въпреки че по-рано змията не гледаше към мен. И то с такова очевидно любопитство.
Докато се пулех като глупак, елфийката се плъзна покрай мен, взе кривия кинжал на припадналия тъмен и заби острието в гърдите на врага си, а след това и се изплю в лицето му.
— Работата трябва да се свършва до край, Този-който-стои-зад-теб. Той нямаше да те пощади. Уау! Убили са Ест и Елг. Не обичах много бойците на баща си, но те все пак са от моя Дом. Жалко, че се случи така.
— Откъде знаеш, че пазачите ти са мъртви?
— Не бъди глупак, човеко! Тези никога нямаше да влязат тук, ако Ест и Елг бяха живи.
Аз все пак проверих думите й. Стараейки се да не обръщам гръб на новата си позната, се отправих към вратата, открехнах я леко и надникнах навън. Веднага видях два трупа и петима мрачни елфи с лъкове. Рязко се отдръпнах назад в момента, когато вдигаха лъковете си, за да ме надупчат като таралеж.
— Вън има още петима! — извиках, докато се чудех с какво да залостя вратата.
Сега вече наистина загазих! Оттук нямаше измъкване.
— Изобщо не се съмнявах, че няма да се ограничат до двама убийци — гласът на момичето оставаше спокоен, сякаш й бях съобщил не за дошлите за душата й убийци, а за сервирането на закуската. — Отдръпни се… и, между другото, как се казваш в крайна сметка?
— Спасител — промърморих аз, не исках да си казвам името.
В жълтите очи блесна и угасна весела искрица.
— Не е лошо, човеко. Изобщо не е лошо. Мен може да ме наричаш Змията.
Елфите не бързаха да нахлуят при нас. Мен лично подобно обстоятелство малко ме изненада. Нищо не разбирах, постоянно поглеждах към вратата и стисках арбалета в готовност. Междувременно Змията се върна при телата и се надвеси над тях. Тя изобщо не приличаше на високите и съвършени елфийки, които бях виждал досега. Тази се оказа сравнително ниска и много крехка. Ако бе беше плавността и змийската стремителност на движенията й, спокойно би могла да мине за момче.
— Казах ти да се отдръпнеш — повтори тя, без да откъсва поглед от мъртвите.
Аз послушно се притиснах до стената. С всяка изминала секунда случващото се ми харесваше все по-малко и по-малко. В едно се убедих със сигурност — живите татуировки не бяха плод на въображението ми. Сега змиите пълзяха по ръцете й, извиваха се, съскаха, къпеха се в пламъците, изливаха отрова и святкаха с жълтите си, точно като на елфийката, очи. Моментално се облях в пот. Мразех магията. Още повече тъмната. Какво да кажа пък за шаманството?! Само да можех, бих пробил дупка в стената и бих изчезнал.
От това, което се случи следващите няколко секунди, косата на главата ми се изправи. Признавам си честно, едва не закрещях от страх, защото срещу Змията, направо от сенките, хвърляни от висящия от тавана фенер, изплуваха два непрогледно тъмни силуета. Призраци или демони? Стърчаха с три глави над момичето, а в ръцете си държаха нещо подобно на остриета. Преди да успея да спомена бога на крадците, те се втурнаха към изхода, като пътьом отнесоха вратата, сякаш нея изобщо я нямаше.
Вдигнах въпросително поглед към Змията. Тя оставаше невъзмутима и, за разлика от змиите по ръцете й, дори не помръдваше. Беше се заслушала в идващите от улицата звуци, макар че аз лично, колкото и да опитвах, не чух нищо.
— Да вървим — каза тя няколко секунди по-късно.
Вгледах се недоверчиво в нея и получих в отговор крива усмивка.
— Размърдай крака, човеко — и без изобщо да се съмнява, че ще я последвам, Змията излезе от фургона.