— Ах, браво, приятелю! — процедих аз, осъзнавайки колко опасно е положението ми. — Ето кого си имал предвид, когато каза, че той със сигурност не е доралисец. Но не е и човек. Къде ми беше акъла?!
— Ти не пожела да ме изслушаш — навъсено отвърна той. — Нали си спомняш?
Стар глупак! Можеше и по-просто да го каже. Отчаяно се заблъсках главата как да се измъкна от неприятностите, но нищо умно не ми идваше на ум. Както винаги става, когато в теб са се прицелили двойка елфийски стрелци. За арбалета и ножа и да мисля се отказах. Прерязват ти гърлото, и край. При Вторите това става бързо.
От всички тъмни един изпъкваше с богатото си облекло. Вече не в първа младост, висок, и приличаше на изсъхнало, но все още здраво държащо се за земята дърво. Стоеше зад масата и с подозрителен интерес изучаваше физиономията ми. Съдейки по извезания със злато знак на ризата му, тази тайфа глигести глупаци бяха от Дома на Черната вода. Истински изроди. Едно от най-лошите елфийски семейства. Ако не се ръфаха един друг в борба за короната, започваха да режат на парчета всички, попаднали в мургавите им лапи. Днес късметлията бях аз.
— Кой е този човек? — обърна се седналият зад масата към Гозмо. — Не ти ли казах, че никой не трябва да знае за присъствието ми в града?
— Простете, треш Елесса, но обстоятелствата… — подмазвачески замърмори старият мошеник. — Този човек изпълняваше вашата поръчка. Реших, че трябва да го изслушате.
— Къде е тя? — директно попита елфът.
— Мисля, че избяга — бях щастлив да разваля настроението на тази Голяма клечка.
Трябва да отбележа, че на лицето му не трепна нито един мускул.
— Избяга? — бавно повтори той, и аз започнах да си мисля, че жълтоокият страда от избирателна глухота.
— Е, поне така ми се стори — аз се усмихнах очарователно. — Затова сметнах за свой дълг да дойда тук лично и да ви поднеса своите извинения.
— Поласкан съм — сухо отвърна той. — Разкажи ми какво стана.
— Знаете ли, може би някой друг път? — елфите с лъковете започваха да ме дразнят. — Днес, наистина, не е най-приятния ден, за да…
Един от тъмните ме блъсна в гърба и трябваше да млъкна.
— Аз съм много разстроен, Гозмо — каза този Елесса и кръчмарят уплашено хлъцна. Той също разбра, че яко сме загазили. Глупак! Тогава защо ме доведе, а и сам се домъкна? От страх съвсем ли е забравил как да мисли?! Дали да не опитам през прозореца? Няма да се получи. Стрелите са много по-бързи. Какви ли ще са шансовете да ме оставят жив, ако им разкажа всичко? Но казват, че елфите не обичат да оставят свидетели на техните игрички. Значи ще трябва да импровизирам. Сагот, помогни ми!
— Е, щом настоявате — пристъпих към масата и седнах без покана. — Но това ще ви струва сто жълтици.
С крайчеца на очите си видях, че Гозмо се кани да припада. Странно. Той не беше такъв човек.
Чувайки думите ми, застаналият до прозореца тъмен трепна, явно се канеше да ми смъкне кожата за такова неуважение, но Елесса направи едва забележимо движение с ръка и елфът остана на място, като ме стрелкаше със злобен поглед.
— Ти наистина ли мислиш, че ще ти платя, момче? — клиентът наклони глава, изучавайки ме повторно, сякаш бях странно невиждано зверче. Или умствено изостанал.
— Не само ще ми платите, но и ще ме пуснете жив — в критични моменти наглост не ми липсваше.
— С удоволствие ще изслушам твоите доводи — той се усмихна с крайчеца на устните. — Но засега ти си само този, който не изпълни поверената му работа. И би трябвало да знаеш много добре какво правим с такива хора?
Знаех прекрасно. И затова с всички сили щях да се постарая да го избягна.
— Вие ще ми платите сто златни монети, а аз ще ви разкажа какво се случи и как ще можете отново да си върнете вашата стока.
Той се облегна назад в стола, изгледа ме внимателно и кимна:
— Добре. Разказвай.
— Не толкова бързо. Петдесет монети предварително.
— Елг — тихо каза Елесса. — Плати на този… господин.
Скоро пред мен се издигаха пет жълти стълбчета, всяко от които съдържаше десет монети. Хубава купчина, но не и за пипане.
— Още толкова ще получиш после.
— Не се съмнявам във вашата честност, треш Елесса.
И аз разказах това, което се беше случило. В стаята се възцари дълго мълчание.
— Добре. Вярвам ти — тихо каза клиентът. — И как да намеря момичето?
— Тя ми разреши да ви кажа, но само ако назовете правилно името й — излъгах аз.
— Мила — отговори след известно колебание той.