Лъжеше. Бях готов да заложа да отсекат ръката ми, че лъжеше.
— Страхувам се, че вие малко… не се доизказахте, почтени.
Той се усмихна. Каква причина може да има да крие нещо от покойник?
— Така я наричаме в нашето семейство. Милаисса, дъщеря на господаря на Дома на Черната вода, ако ти е угодно.
Аз едва не паднах от стола. Уау! Значи моята Змия се оказа не толкова обикновена, колкото си мислех! Висша елфийска аристокрация! Слава на Сагот, че лицето ми не ме издаде, в противен случай Елесса би разбрал, че го лъжа.
— Чудесно — казах, докато прибирах златото от масата в чантата си. — Тогава, мисля, че ние с вас ще направим една малка разходка из града. Все пак няма смисъл да стоите тук затворени между четири стени.
— Може ли малко по-подробно? — подозрително се намръщи той, но за мой късмет изтърпя тази грубост и не даде заповед на хората си да стрелят.
— Всичко е много просто. Тя определи среща. Аз ще дойда с вас. Първо, защото ще ви преведа по пряк път. Второ, така ще имате гаранция, че не лъжа, и трето, защото Зми… Милаисса няма да се появи, ако не ме види.
Този път Елесса мисли доста дълго. Много се надявах, че елфът няма да забележи как се потя. Ако остана цял, ще му откъсна главата на Гозмо. Той си го заслужаваше.
— Убеди ме. Ще дойдем с теб. Но не си мисли да бягаш.
— Как бих могъл? — възмутих се искрено. — Нали ми дължите още петдесет монети.
Макар че, признавам си честно, точно за бягство си мислех.
За мое дълбоко съжаление да избягам не успях. Жълтооките ме държаха като в клещи, не можех и стъпка да направя без тях. Освен това ми взеха оръжията. Разбира се, оставаше бръснача в ботуша, но я се опитай да го стигнеш.
Няколко елфи подбраха и Гозмо, от което кръчмарят изобщо не остана щастлив. И той като мен осъзнаваше, че е напълно възможно това да е последната нощ в живота му.
— Какво изобщо си си въобразявал? — изсъсках му аз, използвайки подходящ момент.
Сагот, наистина не очаквах от очукания от живота бивш крадец толкова недалновидна постъпка! Светът сигурно е полудял, щом този глупак е решил да се свързва с тъмните.
— Не знаех, че всичко е толкова сериозно — проблея той.
— Мама и тате не са ли ти казвали да не се забъркваш с никакви елфи?
— Имаш ли някакъв план?
— Да. Викай стражата.
Аз наистина нямах никакви идеи. По принцип планирах да избягам по пътя, но след като разбрах, че това е невъзможно, просто се понесох по течението, надявайки се на чудо. Искаше ми се да вярвам, че като срещне Змията, Елесса ще стане малко по-добър и ще забрави за нас. Или ще се случи друго някакво чудо. Например върху главите на елфите да паднат мамути и аз с чиста съвест да отида да спя.
Въобще цялата тази Поръчка беше много странна. Аз за пореден път проклех своята алчност и любопитство. За какво изобщо се напъхах в тази помия?
Най-накрая стигнахме до конюшнята на Старк. Това не беше най-добрият район на Авендум. Всъщност по-точно е да се каже, че нямаше по-лош. Тук и денем беше опасно да обикаляш, а нощем — само с Кралската гвардия. Личностите, живеещи в тази част на Пристанищния град, похапват посетителите на „Нож и брадва“ за закуска. Дори представителите на гилдията на убийците заобикаляха отдалеч това място. На кой са му притрябвали неприятности? А ако ви кажа, че съвсем наблизо се извисява стената, отделяща живия град от Забранената територия, която от няколко века се е превърнала в прокълнато място… За да не се разпростре злото още по-далеч, маговете на Ордена бяха създали магическата стена. Какво се случва зад нея никой не знаеше, така че желаещи да се поразходят насам не се намираха. Лично аз не бих прескочил стената и за всичкото злато на света.
— Пристигнахме — казах аз.
Гозмо, за негова чест, не трепереше. Просто се държеше по-близо до мен и внимателно следеше нашите „приятели“. И той като мен таеше надежди да се измъкнем от кашата, в която сами се насадихме.
— Е, и къде е тя? — Елесса гледаше с подозрение.
— Бо-о-о-ммм-мм! — вместо мен му отговори магическата камбана на Катедралата. Полунощ.
— Тя изчаква да ми платите — вече започвах да мисля какво ще стане, ако Змията не се появи. Елфите ще омотаят червата ми около шията.
— Елг, дай му парите.
Знаменитата чанта на Гарет така натежа, че се наложи да я оставя на земята.
И тогава се появи Змията. Вървеше бавно, без да се крие, държейки ръцете си на показ. Елфите я забелязаха едновременно с мен, но постъпиха не както очаквах.
— Дулле! — извика Елесса на своя език и жълтооките вдигнаха лъковете си.
Извиках, за да предупредя елфийката за опасността, но тя изобщо не мислеше да бяга.