„Експериментите трябва да завършат с човек — мислеше си Хенк. — Защото ако на бойното поле нещо се изпорти, целият ефект на изненадата отива по дяволите.“
— Добре — съгласи се той. — Мисля, че трудно ще намерят улики срещу нас. Освен това мисля, че този екземпляр нещо не е наред с главата. Затова давай!
Марк скоро стигна до извода, че ако измъкне няколко мишки от онези, те изобщо няма да забележат. А още по-умно е да отмъква по едно зверче дневно. Иначе питонът просто ще умре от глад.
И тъй — след два дни той отново се навърташе около грамадната сива сграда. Беше глуха нощ. Успя да разузнае, че клетките с мишки не са затворени и не се охраняват.
„Не ги пазят, защото не им стига работна ръка“ — помисли си Марк.
На другия ден отново се опиваше почти сладострастно от звуците на изпадналата в панически ужас мишка.
Същата вечер му позвъниха.
— Аз ви предупредих — рече Плоуд тържествуващо. — Сега ще трябва да платите последиците.
Плоуд изпитваше угризения, че е позвънил и предупредил за последиците, но какви са те той не каза.
„Сега той да му мисли — утешаваше се чиновникът, — ако все още има… Страстта да се краде у хората е неизлечима!“
Марк Грей презрително трясна слушалката.
— Нека го докажат! — и изруга.
Нея нощ сънува, че се задъхва. Събуди се и с ужас откри, че лежи не на леглото, а на твърдия под. Беше съвсем тъмно, изгуби доста време да намери ключа за лампата, но напразно.
Тогава на двайсетина сантиметра пред себе си видя кръгче светлина и тръгна натам.
Тряс!!
Вратичката автоматично се затвори след него.
Беше в огромна ярко осветена стая. Ако се изключат размерите, поразително приличаше на стаята, където държеше питона.
Точно пред себе си забеляза някакъв предмет, който страхотно приличаше на пъстра кожена пътека, дебела колкото неговия ръст. Пътечката трепна и се извърна към него.
Озарението дойде като внезапен ужас.
Беше с размерите на мишка! И любимият му питон пълзеше към него с разтворена уста!
Безумният писък, който толкова пъти му бе доставял неземна наслада, сега чу за последен път — с ушите на мишка.