— Майко, престани — измънка Серена и затвори очи.
Съботата след Деня на благодарността, та това беше след три седмици. И тогава Серена се сети, че това бе рожденият ден на Блеър. Горката тя — толкова обичаше рождения си ден. Това беше нейният ден, но явно не и тази година.
Какво ли щеше да е да си шаферка, когато Блеър е кумата? Дали щеше да й даде да облече рокля, която няма да й става? Или щеше да разлее шампанско върху нея? Или щеше да я накара да измине пътя до олтара с Чък Бас, най-гнусния тип в обкръжението им? Ситуацията беше твърде странна и трудна за преценяване?
Майка й се върна, седна отново на кревата й и започна да я гали по косата:
— Какво има, миличка? Мислех, че ще се зарадваш да бъдеш шаферка — притеснено запита тя.
— Просто имам главоболие, това е — каза Серена и отвори очи, след това въздъхна, уви се хубаво и допълни: — Мисля, че просто ще полежа малко и ще погледам телевизия, става ли?
— Добре, ще изпратя Деби да ти донесе кафе и сок, и мисля, че е купила кроасани — каза майка й и я потупа по крака.
— Благодаря, мамо.
Майка й стана и отиде до вратата. Там се спря, обърна се и каза с усмивка:
— Есенните сватби винаги са толкова прекрасни. Мисля, че всичко това е доста вълнуващо.
— Да, ще бъде страхотно — отговори Серена, докато наместваше възглавницата си.
Когато майка й излезе, тя се обърна на другата страна и загледа през прозореца как птиците излитат от бронзовите върхари на музея. После се пресегна за телефона и натисна бързия бутон с номера на брат си в колежа „Браун“. Когато имаше нужда от утеха, винаги натискаше първо този бутон. С другата си ръка взе дистанционното на телевизора и пусна „Николодиън“, където даваха Спъндж Боб с квадратните шорти. Тя се взира в екрана, без да го вижда и изчака четири позвънявания. На шестото брат й Ерик отговори:
— Да-а?
— Хей, защо си станал толкова рано?
— Не съм — каза той и се разкашля. — По дяволите.
— Извинявай, да не си имал тежка нощ? — засмя се Серена.
В отговор Ерик изръмжа.
— Обаждам ти се, понеже тъкмо научих, че майката на Блеър се омъжва за тоя тип Сайръс. Даже не мисля, че се познават от отдавна. Както и да е, тя иска да стана шаферка, а Блеър е кумата, което значи… Не знам какво значи, но съм убедена, че ще е гадно.
Тя изчака Ерик да отреагира, но не чу нищо.
— Май имаш страхотен махмурлук и не ти се говори за това, а? — продължи тя.
— Нещо такова.
— Добре, ще ти се обадя по-късно — отвърна Серена, разочарована от изхода. — А, и мислех да ти погостувам скоро, може би следващата седмица?
— Добре — прозина се той.
— Чао — каза тя и затвори.
Измъкна се от завивките, стана и се запъти към банята, където загледа отражението си в огледалото. Сивите й боксери висяха, а тениската и с г-н Мехур се беше усукала на раменете. Русата й коса беше полепнала на врата й, а по устата й се виждаше засъхнала слюнка.
Но разбира се, тя въпреки всичко изглеждаше секси.
— Грозница — каза Серена на отражението си и посегна към четката за зъби. Докато миеше зъбите си, тя мислеше за Ерик. Въпреки че той май купонясваше повече от нея, някак беше успял да се задържи в пансиона и от там беше отишъл директно в колежа „Браун“. Ерик беше добрият син, а тя лошата дъщеря. Всичко беше толкова несправедливо.
Тя решително сбърчи вежди, докато търкаше кътните си зъби.
И какво като я бяха изритали от пансиона? Оценките й бяха посредствени и единственото й извънкласно занимание беше странният филм, който беше направила за фестивала на „Констънс Билард“. Там щеше да покаже на всички, че не е толкова лоша, колкото си мислят. Щеше да постигне тази цел, като влезе в добро училище като „Браун“ и стане някой.
Не че сега беше никой. Тя беше момичето, което всички помнят, момичето, което всички мразят и обичат. Момичето, на което не му се налагаше да се старае да блесне, защото вече блестеше по-ярко от останалите.
Изплю остатъка от паста в мивката. Да, определено ще отиде до „Браун“ следващата седмица, дори да е напразно. Може пък да й излезе късметът, както обикновено ставаше.
Един късметлия и един самотник
— Изрод — прошепна Джени Хъмфри на отражението си.
Тя стоеше пред огледалото и се опитваше да издуе стомаха си възможно най-много, но не можеше да го изравни с гърдите си, които бяха огромни за деветокласничка. Розовата й нощничка се спускаше палатковидно от гърдите, скривайки изпъкналият й корем и късите й крака. За разлика от Серена ван дер Удсен, момичето от последната година в „Констънс Билард“, което боготвореше, тя беше пораснала настрани вместо нагоре. Отгоре на всичко гърдите на Джени скриваха всякаква надежда за нея да прилича дори и малко на Серена. Те бяха проклятието на нейното съществуване.