Джени издиша поетия въздух и изхлузи нощницата през главата си, за да може да пробва новата блуза, което си беше купила от „Ърбън аутфитърс“ предния ден. Намъкна я през глава и се погледна. Сега вече нямаше две огромни гърди, а една ужасно голяма буца, изглеждаше направо деформирана.
Джени прибра къдравата си коса зад ушите и обърна гръб на огледалото с отвращение. После се намъкна в чифт панталони с емблемата на училището си и тръгна към кухнята, за да си направи чай. В същото време брат й Дан излизаше от своята стая. Сутрин той винаги изглеждаше страшно, с разрошена коса и мътен поглед. Но днес очите му изглеждаха големи и бистри, все едно е станал рано и вече е изпил дозата си кафе за сутринта.
— Е? — запита Джени като влязоха в кухнята.
Тя проследи с поглед как си прави кафе с гореща вода от кранчето на чешмата. Дан никога не беше претенциозен щом ставаше дума за кафе. Стоеше до мивката и бъркаше кафявата смес, загледан в кръговете, които тя образуваше.
— Знам, че си излизал със Серена снощи — каза тя нетърпеливо и скръсти ръце. — Е, как беше? Страхотно? С какво беше облечена? Какво правихте? Какво каза тя?
Дан отпи от кафето си. Джени винаги се въодушевяваше, щом станеше дума за Серена, а той обичаше да я дразни.
— О, хайде де, кажи ми нещо. Какво правихте? — настоя Джени.
— Ядохме сладолед — вдигна рамене Дан.
— Уау, страшна среща — възкликна Джени и сложи ръце на кръста си.
Дан само се усмихна, хич не му пукаше дали сестра му ще се побърка. Той нямаше да каже и дума за предишната вечер. Тя беше твърде ценна за него, особено частта с целувките. Всъщност той току-що беше написал поема за това, за да може да го запази като спомен завинаги. Беше я озаглавил „Сладост“.
— И какво още? Какво правихте? За какво си говорехте? — продължаваше да упорства Джени.
Дан допълни чашата си с още гореща вода и продума:
— Ми не знам… — и телефонът иззвъня.
И двамата с Джени скочиха да вдигнат, но Дан беше по-бърз.
— Здравей, Дан. Серена е.
Дан притисна телефонната слушалка до ухото си, излезе от кухнята и седна край прозореца. През прашното стъкло се виждаха деца с ролкови кънки в парка Ривърсайд, а есенното слънце блестеше ярко над река Хъдсън. Той пое дълбоко въздух, за да се успокои.
— Здравей.
— Слушай, знам, че е малко странно да те моля, но ще съм шаферка на една сватба след три седмици и се чудех дали би искал да дойдеш с мен, като мой кавалер?
— Разбира се — прекъсна я той, преди да си е завършила мисълта.
— Става дума за сватбата на майката на Блеър Уолдорф, онова момиче, с което дружах?
— Няма проблем — каза Дан. По всичко личеше, че Серена не само искаше той да отиде с нея, но се нуждаеше от това, за нещо като морална подкрепа. Този факт го накара да се чувства важен и го окуражи. Той сниши гласа си до едва доловим шепот, за да не може Джени да го чуе:
— Наистина бих искал да дойда с теб до „Браун“, ако може.
— Естествено — Серена направи пауза, — мисля да отида този петък след училище, понеже в петък учим до обяд, а вие?
Всичко прозвуча така сякаш е забравила, че тя го е помолила да отиде с нея, но Дан реши да не се замисля за това.
— В петък съм на училище до два.
— Окей, значи да се видим на централната гара. Смятам да хвана влак до вилата ни в Риджфийлд, а от там ще взема колата на иконома — каза тя.
— Звучи добре.
— Ще бъде страхотно, благодаря, че се съгласи да дойдеш с мен на сватбата. Може би ще е весело — каза тя малко по-ентусиазирано, отколкото трябваше.
— Надявам се — отговори той. Не му беше ясно как е възможно да не е забавно с нея. Проблемът му беше да намери някакви подходящи дрехи, в крайна сметка, беше добра идея да запази онзи смокинг, който бе купил от „Барнис“.
— Упс, трябва да затварям. Прислужницата ме вика да ходя да си изям закуската. Хайде, ще ти звънна по-натам, за да си направим планове за уикенда, става ли? — каза Серена.