От друга страна, за изненада на Ванеса, филмът на Серена се беше превърнал в най-суровият и интелектуален продукт, който някога бе виждала. Ванеса едва издържаше да го гледа, а най-влудяващото беше, че всичко се получи от само себе си. До момента на снимките Серена нямаше представа какво прави, но накрая филмът се оказа доста интригуващ. Беше си направо гениален. Разбира се, това се дължеше и на факта, че Ванеса засне по-голямата част от лентата. Тя чак сама не вярваше, че е помогнала на Серена да направи толкова добър филм, без изобщо да се възползва от това.
Дан погледна часовника си за петнадесети път през последната минута. Беше толкова притеснен, че буквално щеше да се напикае в гащите.
— Господи, защо просто не й се обадиш? — избухна Ванеса. Ревността не й влияеше добре.
Още преди седмици Дан беше запаметил в телефона си номера на Серена. Сега той го извади от джоба на палтото си, слезе от високия стол и закрачи нагоре-надолу, докато чакаше Серена да вдигне. В крайна сметка се включи телефонен секретар:
— Хей, аз съм Дан. Ние сме в Бруклин. Ти къде си? Обади се, когато успееш. Хайде, чао. — Той се опита да успокои гласа си, но това беше почти невъзможно. Къде беше тя?
Върна се обратно на стола си. Пред него беше сервирана чаша горещо ирландско кафе. Върху него имаше сметана във вид на цяла кула, която ухаеше прекрасно.
— Нямаше я вкъщи — каза той и духна питието си, преди да отпие жадно.
Серена беше в асансьора на път за вкъщи, когато осъзна грешката си. До нея стоеше възрастна жена, облечена в палто от норки, която държеше в ръка модните страници от „Таймс“. Беше неделя. Серена трябваше да е в Бруклин и заедно с Джени и Ванеса да огледат филма й за последен път. Трябваше да е там преди час.
— По дяволите — измърмори тя.
Жената с палтото от норки я погледна страшно, преди да напусне асансьора. По нейно време момичетата от Пето авеню не ходеха обути в дънки, камо ли да псуват. Тогава девойките носеха перли и ръкавици и ходеха по котилиони.
Серена също можеше да носи ръкавици и перли, но предпочиташе дънки.
— По дяволите — каза тя отново, когато хвърли ключовете си на масата във фоайето. След това се забърза по коридора към стаята си. Видя, че лампичката на телефонния секретар свети, натисна бутона и изслуша съобщението на Дан.
— По дяволите — каза тя за трети път, понеже не беше очаквала и Дан да е там, а и нямаше нито неговия телефон, нито този на сестра му.
Дълбоко в себе си знаеше защо е забравила да отиде в Бруклин. Не искаше да гледа филма отново, особено пред външни хора. Това беше първият филм, който правеше и се чувстваше доста несигурна, макар Ванеса да смяташе, че страхотен.
Не беше типичен филм. Беше нещо като как да направим филм без актьори и без да знаем да използваме камера. Нещо като документален филм в документалния филм. Серена се забавляваше, докато го правеха, но не беше сигурна дали някой друг ще разбере замисъла, ако не я познаваше. Обаче Ванеса беше толкова ентусиазирана, че тя събра сили и го записа за участие в конкурса на „Констънс Билард“. Наградата за първо място беше екскурзия до Кан за фестивала през май и беше дарена от известния актьор, баща на Изабел Коутс.
Серена беше ходила много пъти в Кан, така че наградата не я вълнуваше чак толкова. Но щеше да е адски хубаво да спечелиш, когато конкуренти са ти Ванеса и Блеър, които взимат часове по кинематография.
Тя намери листа с телефонни номера на учениците в „Констънс Билард“ на бюрото си и се обади на домашния номер на Ванеса.
— Здравей, Серена е — каза тя, когато секретарят се включи. — Съвсем забравих за срещата днес, много съжалявам. Много тъпо от моя страна. Ще се видим утре в училище, става ли? Чао.
След това набра домашния номер на Дан.
— Ало? — обади се груб глас.
— Г-н Хъмфри ли е на телефона? — попита тя. За разлика от нея самата и повечето от хората, които познаваше, Дан нямаше собствена телефонна линия.
— Да, какво желаете?
— Дан там ли е? Обажда се приятелката му, Серена.
— Тази със златните ръце и малинови устни? Тази с криле вместо ръце?
— Моля? — изненада се Серена. Бащата на Дан да не беше някакъв луд?