Изрусена дама на около четиридесет спря до тях със стар кафяв „Събърбън“, остави мотора да работи и излезе от колата:
— Хайде по-бързо, не обичам да оставям телефоните да звънят — каза тя и отвори капака.
Блеър отново погледна часовника си, беше десет и половина.
— На колко сме от Йеил?
— От университета? На около двадесет и пет мили. Синът ми учи там, ходи за около двадесет минути.
Блеър се намръщи. Досега не й беше хрумвало, че синовете на управители в Мотел 6 биха учили в Йеил.
— Колко време ще отнеме това нещо?
Арън подаде кабелите на жената и се засмя:
— Ами може между пет минути и два часа — каза той и й намигна.
— Нямаме два часа — викна Блеър и кръстоса ръце.
Арън отвори вратата на сааба и включи двигателя, след което натисна газта няколко пъти, за да се убеди, че всичко е наред. Той остави двигателя включен и помаха на Блеър да се качва.
— Късметлийка! — каза й и отново намигна на жената. Тя изключи своята кола, Арън махна кабелите, затвори капака и седна в колата до Блеър. Извади един плик от джоба си и й го подаде.
Блеър го разкъса. Вътре имаше страхотна картичка на „Холмарк“ със снимка на малко момиченце. На нея пишеше: „За сестра ми и нейния специален ден“.
— Готова? — попита той.
— Просто карай — отвърна Блеър и затвори картичката. Напипа пъпката на лицето си, която сякаш растеше с всеки изминал миг.
Кое е най-силното ти качество?
Никога не се отказвам.
А недостатък?
Малко съм нетърпелива. Но само малко.
Да бе, да.
Дж се прави на добра
— Защо не излезеш малко да потичаш? — предложи Руфъс Хъмфри на дъщеря си в събота сутринта. Той се почеса по стърчащите под тениската му сиви косми. — Майка ти тичаше.
Джени го изгледа. Мразеше, когато говореха за майка й:
— Мама тичаше само с личния си треньор, а ако си спомняш и спеше с него.
Баща й вдигна рамене:
— Просто изглеждаш отегчена. Искаш ли да отидем на кино?
— Не. По-добре да остана тук и да погледам телевизия — каза тя и отпи от чая си.
— Добре, но нека е нещо образователно, като „Улица Сезам“ — каза той и я тупна по главата с вестника, след което се запъти към банята.
Джени остана на кухненската маса загледана в халбата си. Маркс, дебелият им котарак, скочи горе и започна да души ухото й.
— Скучно ми е, а на теб? — попита го Джени.
Маркс седна долу и заблиза огромното си шкембе, а след като приключи, тръгна към купичката с котешка храна.
Когато се съмняваш — яж.
Джени се изправи и отвори вратата на хладилника. Постоя така за малко, взряна в съдържанието му: швейцарско сирене, грейпфрут, вкиснато мляко, кутия с корнфлейкс, прибрана там заради хлебарките, и самотно английско кексче.
Тогава телефонът иззвъня.
Джени не помръдна. Нямаше начин да е за нея. Нейт, Дан и Серена не бяха в града.
Телефонът звънеше отново и отново.
— По дяволите, Джени — чу тя гласа на баща си от тоалетната.
Трясна вратата на хладилника и вдигна слушалката.
— Ало?
— Здравей, Дженифър, Ванеса е.
— Здравей.
— Дан там ли е?
— Не. Замина със Серена до „Браун“ за уикенда. Не ти ли е казал?
— Не е.
— Доста странно.
— Е, да. Напоследък много-много не си говорим — обясни Ванеса.
— Ааа — отреагира Джени и се върна до хладилника. Швейцарско сирене, разтопено върху кексчето, това ще да е.
— Ами добре, предполагам, че щом го няма, значи го няма — каза Ванеса с разочарован глас. Звучеше разочарована и наранена.
Целият й маскарад с готиното по-голямо гадже не можеше да заблуди Джени. Ванеса беше абсолютно влюбена в Дан. Ако той й кажеше, че ще се ожени за нея, ако си пусне косата, носи шарени дрехи и поспортува, Ванеса щеше да го направи. Джени я съжали.
Тя остави сиренето обратно на рафта:
— Хей, имам един странен въпрос. Дали не искаш да се видим днес и да правим нещо заедно? — каза в опит да бъде мила.
Последва кратка пауза, която показваше колебанието на Ванеса.
— Ами добре. По обяд ще показвам филма си в бара. Ела, и след това ще правим нещо.
Джени отново затвори хладилника и се облегна на него. Ванеса не беше най-любимият й човек на света, но какво друго можеше да прави, когато Нейт беше извън града?