Поне щеше да има нов материал за депресарската си поезия.
Война и мир
Джени беше доволна, че се съгласи да отиде на прожекцията на филма на Ванеса в бара, защото освен Кларк, в публиката имаше само още един човек. Това, обаче, не притесняваше Ванеса.
— Сядай някъде — каза тя, когато Джени влезе в бара. — Тъкмо започваме.
Ванеса отиде до дъното на стаята и приглуши осветлението, а екранът на телевизора на бара стана син.
— Чакай малко, трябва да пусна една вода — викна Кларк от бара.
Цялото заведение миришеше на застоял цигарен дим и разлята бира. На бара седеше момиче със сини кожени панталони и черна анти-женска тениска. На бицепса й имаше татуировка на маймуна. Джени седна до нея.
— Здрасти, аз съм по-голямата сестра на Ванеса, Руби — каза момичето с кожените панталони и й подаде отрупана със сребърни пръстени ръка.
— Аз съм Дженифър. Много ми харесва татуировката ти.
— Мерси. Аз ще си взема кола, искаш ли?
Джени кимна одобрително, а Руби завъртя готината си черна прическа и викна към вратата на тоалетната:
— Ей, няма ли да ни донесеш някоя и друга кола, а?
Кларк излезе от тоалетната и викна в отговор:
— На вашите услуги.
— Обичам да го карам да работи за заплатата си — пошегува се Руби.
Ванеса се настани на стола до Джени и започна нетърпеливо да рита краката на стола:
— Ще го гледаме ли или не?
Скоро пак беше обръснала главата си и изглеждаше доста странно. Джени се почуди дали трябва да каже нещо като „Готина прическа“, но след това реши, че ще прозвучи тъпо.
Кларк напълни две чаши с кола и ги плъзна по бара. Той натисна старта на видеото и заобиколи, като застана зад Ванеса, с ръце обвити около кръста й.
— И сега днешният филм — каза той с преправен модифициран глас.
— Просто гледай — скара му се Ванеса.
Джени прикова погледа си към екрана, когато филмът започна. Камерата следваше второкурсничката от „Констънс Билард“, Марджъри Джаф, която вървеше по 23-та улица към парка Мадисън. Марджъри беше с къдрава рижава коса и зелен шал.
Този тип зелено е страхотно, ако го носиш за майтап, но при нея нещата изглеждаха сериозни.
Тя пресече улицата и влезе в парка. После спря и камерата се приближи към лицето й. Тя дъвчеше дъвка, а очите й бяха присвити, докато оглеждаше парка. В ъгълчето на устните й имаше лишейче, което се беше опитала да прикрие безуспешно с фон дьо тен. Изглеждаше ужасно.
Накрая май откри, каквото търси. Камерата я следваше забързано към една пейка в парка. На пейката беше Дан.
Лежеше по гръб, едната му ръка барабанеше с пръсти по земята. Дрехите му бяха омачкани, а връзките на обувките — развързани. На гърдите му се виждаше стъклена лула за трева, а в косата му се бяха заплели боклуци. Камерата се разходи по неподвижната му фигура. Слънцето залязваше и бузите му блестяха в оранжеви отблясъци.
Джени отпи от колата си. Брат й докарваше наркомански вид доста убедително.
Марджъри коленичи до Дан и взе ръката му в своята.
Той не помръдна. А после очите му леко се разтвориха.
— Спеше ли? — попита Марджъри с фиксиран върху него поглед. Тя преджвака с дъвката няколко пъти и избърса носа с опакото на ръката си.
— Не, гледам те от известно време. Инстинктът ми подсказа, че си тук. Само ти ми даваш чувство на покой… светлина! Усещам, че ще се разплача от радост — каза тихо той.
Джени знаеше, че сцената е адаптирана от „Война и мир“ на Толстой. Беше й странно да слуша как брат й говори като някой от деветнадесети век, но също така беше и готино.
Марджъри започна да завързва връзките на обувките му, но продължи да джвака. Не изглеждаше като да играе някаква роля. Беше си някак там. Джени се почуди дали това е нарочно, или просто така се е получило.
Преди тя да приключи с връзките, Дан се изправи и я грабна за китките. Лулата се претърколи на земята и се разби на парчета.
— Наташа, обичам те твърде много! Повече от всичко на света! — едва продума той, като се опита да остане изправен, но падна назад все едно в пристъп на болка.
— Леко, войнико. Не получавай удар — каза Марджъри.