Тя потопи пръст в чинията си, след което замислено го засмука. Дан беше същото нещастно момче, независимо дали е със Серена или не, но Джени трябваше да си признае, че й липсва. А ако се замислеше в действителност Дан не трябваше да е гадже на Серена, за да може тя да я вижда. В крайна сметка, Джени помогна на Серена за филма й. Можеше да говори с нея, когато пожелае. Тя вече не беше малката сестричка на Дан. Тя беше Дженифър, самостоятелна и с готино гадже.
Вдигна поглед и се усмихна на Ванеса. Може би можеше да й помогне.
— Знаеш ли, че Серена се опита да прочете една от любимите книги на Дан и хич не й хареса. Дори не успя да я довърши.
— Е? — намръщи се Ванеса.
— Просто не мисля, че имат много общо, това е.
Ванеса присви очи:
— И това идва от момичето, което би облизало подметките на Серена, ако тя лично я помоли?
Джени отвори уста да се защити, но се спря. Това си беше самата истина: беше я преследвала като кученце, но вече край. Сега тя беше Дженифър.
— Просто казвам, че ако още си падаш по Дан, трябва да направиш нещо по въпроса, това е.
— Не си падам — каза гневно Ванеса и отново потопи триъгълно хлебче в хумуса си.
— Разбира се, че си падаш.
Ванеса не обичаше да й казват какво да прави, особено някое хлапе. Но Джени изглеждаше искрена, и ако искаше да е честна със себе си, трябваше да признае, че все още обича Дан.
Тя прокара ръка по обръснатата си глава и погледна към нея:
— Мислиш ли?
Джени вирна глава. Ванеса имаше добра структура. С малко блясък за устни можеше да заприлича на момиче. Също така не беше и наполовина толкова странна и силна на колкото се правеше.
— Може да се наложи да си пуснеш малко коса, но ще стане. Та вие се познавате отдавна и сте приятели, просто трябва да направите следващата крачка.
Дайте на едно момиче гадже и то става експерт по връзките.
Б подивява
— Е, как мина? — попита Арън, когато Блеър се върна в колата след интервюто. Той седеше на капака на своя сааб и дрънкаше на китара с поредната билкова цигара в уста. В Йеил изглеждаше като у дома си.
— Мисля, че добре — отговори колебливо тя. Реалността тепърва щеше да я удари по главата. Отвори вратата, седна на седалката до шофьора и събу обувките си. — Мисля, че тъпите обувки ми направиха мазол.
Арън също се настани вътре:
— Е, какво те питаха?
— Нали знаеш? Защо искам да уча в Йеил, такива неща — отнесено отговори тя. Цялото интервю й беше като в мъгла. Просто беше щастлива, че е приключило.
— Звучи доста еднообразно. Вярвам, че си се справила добре — каза той.
— Аха — тя се пресегна за чантата си на задната седалка. Там лежеше „Избрани разкази“ на Едгар Алан По.
Блеър си спомни един от въпросите от интервюто. Кажете ми за някоя книга, която сте чели напоследък?
Ооу.
Изведнъж всичко й се изясни.
Тя се извърна напред и се разтрепери.
— По дяволите — прошепна.
— Какво?
— Обърках всичко. Направо се олях.
— Какво искаш да кажеш? — озадачено попита Арън.
Блеър докосна пъпката над веждата си:
— Той ме попита дали съм чела нещо напоследък. Знаеш ли какво му отговорих?
Арън поклати глава и запита:
— Какво?
— Казах му, че не съм чела нищо, защото животът ми е объркан. Казах му, че съм крадла и че съм склонна към самоубийство.
Арън просто я наблюдаваше с широко отворени очи.
Тя се загледа в красивия двор на Йеил. Още когато за първи път дойде с баща си на един футболен мач между Йеил и Харвард, тя пожела да учи тук. Тогава беше само на шест. Йеил беше нейната съдба. Целият си живот беше посветила на него. Йеил беше причината да не излиза вечер, а да учи за училище. Беше толкова убедена, че ще влезе, а няколко секунди бяха провалили шансовете й. Как щеше да погледне хората в очите след този провал?
Арън постави ръка на рамото й:
— Е, такава ли си? Искам да кажа, склонна ли си към самоубийство?
Блеър поклати глава:
— Не.
Тя потъна в седалката, а по бузите й се стекоха сълзи от гняв.
— Но май трябва да стана след всичко това.
— Наистина ли крадеш от магазините?
— Я млъквай — кресна тя и махна ръката му от рамото си. — За всичко си виновен ти. Държа ме будна до късно. Трябваше просто да си хвана влака тази сутрин, както го бях планирала.