Гласът й бе тъжен. Анабет реши, че ще е най-разумно да не отговаря.
Двете стигнаха върха на хълма, където ги очакваше тераса с изглед към цялата долина.
— Това е любимото ми местенце в целия град — каза Рейна. — Градината на Бакхус.
Лозите над тях им правеха заслон. Пчели жужаха сред жасмина и орловите нокти, които изпълваха въздуха с аромати. В центъра на терасата бе издигната статуя на Бакхус, застанал в балетна поза. Богът бе облечен само с една препаска, надул бузи и отворил уста, от която излизаше вода. Скулптурата служеше и за фонтан.
Въпреки тревогите си Анабет се засмя. Тя познаваше бога в гръцкия му вид — Дионис, или господин Д., както го наричаха в лагера на нечистокръвните. Да види свадливия си стар директор обезсмъртен в такава смешна скулптура, с пелени и плюещ вода, я накара да се почувства по-добре.
Рейна спря на края на терасата. Гледката си заслужаваше. Пред тях се бе ширнал целият град, подобен на триизмерна мозайка. На юг, отвъд езерото, се издигаха храмове, построени близо един до друг. На север един акведукт се издигаше до хълмовете Бъркли. Работници възстановяваха части от него, разрушени в скорошната битка с армията на гигантите.
— Исках да го чуя от теб — каза Рейна.
— Кое? — обърна се към нея Анабет.
— Истината — отвърна Рейна. — Искам да ме убедиш, че не направих грешка, като ти се доверих. Разкажи ми нещо повече за себе си, за лагера на нечистокръвните. Приятелката ти Пайпър има магия в гласа си. Прекарала съм достатъчно време с Цирцея, за да мога да различа вълшебното очароване. Не мога да й се доверя. А що се отнася до Джейсън — той ми изглежда далечен, вече не толкова римлянин.
Болката в гласа й режеше като натрошено стъкло. Анабет се замисли дали и тя не е звучала така през дългите месеци, през които бе търсила Пърси. Но тя поне го бе намерила, а Рейна си нямаше никого. Сама трябваше да ръководи целия лагер. Анабет разбираше, че на Рейна й се бе искало Джейсън да я обикне. Но той бе изчезнал, а след това се беше върнал с ново гадже. В същото време Пърси бе станал претор, но също я бе отхвърлил. Сега Анабет бе дошла, за да го отмъкне отново. Рейна пак щеше да остане сама, натоварена с работа за двама.
Когато Анабет бе пристигнала в лагер „Юпитер“, се беше приготвила да преговаря с Рейна, дори да се бори с нея. Но не и да я съжалява.
Запази обаче чувството за себе си. Рейна не й се струваше човек, който би приел нечии съжаления.
Вместо това й разказа за собствения си живот. За баща си и мащехата си, за двете си доведени братчета в Сан Франциско, за това как се бе чувствала като натрапник в собственото си семейство. Описа й как бе избягала едва на седем години, как бе намерила приятели в лицето на Люк и Талия, как бяха стигнали до лагера на нечистокръвните. Разказа й за годините, които бе прекарала там, за това как бе срещнала Пърси, за приключенията, които бяха преживели заедно.
Рейна беше добър слушател.
Анабет бе изкушена да й разкаже и за по-скорошните си проблеми, за скандала, който бе имала с майка си, за подарената сребърна монета, за кошмарите, които я измъчваха, за стария страх, който я парализираше до такава степен, че тя за малко не се бе отказала от цялото пътешествие. Но не можа да си наложи да разкрие толкова много.
Когато Анабет довърши историята си, Рейна се загледа към Нов Рим. Металните й хрътки се разхождаха из градината, душеха цветята и се опитваха да захапят пчелите в тях. Най-накрая Рейна посочи към храмовете на далечния хълм.
— Малката червена сграда — започна тя, — онази на северния склон, е храмът на моята майка. — Рейна се обърна към Анабет. — За разлика от твоята майка, Белона няма гръцки аналог. Тя е напълно и изцяло римска богиня, пазителката на родните земи.
Анабет не отговори. Тя знаеше много малко за тази римска богиня. Щеше й се да бе попрочела повече за нея, но латинския не й се удаваше като старогръцкия. Далеч от тях корпусът на Арго II блестеше, докато корабът се полюшваше над форума като гигантски бронзов балон.
— Когато римляните тръгнем на война — продължи Рейна, — най-напред посещаваме храма на Белона. Вътре има къс земя, който символизира вражеската територия. Ние забиваме копията си в него, с което показваме, че сме готови за бой. Римляните винаги сме вярвали, че атаката е най-добрата защита. В древни времена, когато нашите предци се почувствали заплашени от съседите си, ги нападали първи, за да се защитят.
— И завладели всички около себе си — добави Анабет. — Картаген, галите…