Выбрать главу

Нишки от коприна, дебели като колони, се спускаха от тавана към стаята, придържайки стените и пода като кабели на мост. Мрежи опасваха и центъра на залата, който бе толкова заплашителен, че Анабет едвам дръзна да го погледне. Над нея имаше дванайсетметрова статуя на Атина с дрехи от злато, направена от блестяща слонова кост. В протегнатата си ръка Атина държеше статуя на Нике, крилатата богиня на Победата. Статуята изглеждаше мъничка от такова разстояние, но вероятно бе с размера на жив човек. Другата ръка на Атина почиваше върху щит с големината на билборд. Иззад него се подаваше змия, която, изглежда, бе закриляна от богинята.

Лицето й бе спокойно и мило… и приличаше на това на Атина.

Анабет бе виждала много статуи, които въобще не приличаха на майка й, но тази гигантска версия, направена преди хиляди години, я наведе на мисълта, че скулптурът вероятно бе виждал майка й. Беше я изобразил перфектно.

— Атина Партенос — прошепна Анабет. — Наистина съм тук.

През целия си живот бе искала да посети Партенона. Сега виждаше статуята, направила това място свещено. И от хилядолетия насам беше първото дете на Атина, което го правеше.

Осъзна, че е зяпнала. Наложи си да преглътне. Можеше да изкара цял ден тук, взирайки се в статуята, но бе изпълнила само половината от мисията си. Бе намерила Атина Партенос.

Как обаче щеше да я измъкне от пещерата? Слоеве паяжина я бяха покрили като марля. Анабет подозираше, че без тях статуята щеше отдавна да е пропаднала през отслабения под. Когато пристъпи в залата, видя, че пукнатините под нея са толкова широки, че може да пропадне в тях. А под цепнатините не се виждаше нищо, освен тъмнина.

Усети как я побиват тръпки. Къде беше пазителката? Как можеше Анабет да измъкне статуята, без да събори пода? Не можеше да извлече Атина Партенос по коридора, от който бе дошла!

Тя разгледа залата с надеждата да види нещо, което може да й помогне. Очите й се спряха на гоблените, които бяха невероятно красиви. Един от тях показваше пасторална сцена, която бе толкова истинска, че напомняше на прозорец. Друга изобразяваше боговете в битка с гигантите. Трета — части от Подземното царство. До нея имаше изглед към съвременния Рим. А наляво…

Анабет затаи дъх. Това бе портрет на двама герои, целуващи се под водата. Анабет и Пърси — в деня, в който приятелите им ги бяха хвърлили в езерото. Беше толкова реалистичен! Сякаш тъкачката наистина бе била там.

— Как е възможно това? — попита тя.

От мрака над нея прозвуча глас:

— Векове наред те чаках, миличка.

Анабет потрепера. Внезапно се почувства отново на седем, скрита под завивките си в очакване паяците да я нападнат. Гласът звучеше точно така, както го бе описал Пърси — сърдит и жужащ, женски, но не и човешки.

В паяжините над статуята помръдна нещо — нещо огромно и тъмно. Анабет затаи дъх.

— Виждах те в сънищата си — продължи гласът, сладникав и зъл, подобно на смрадта в коридорите. — Трябваше да съм сигурна, че си достойна, че си единственото дете на Атина, способно да премине изпитанията ми и да достигне това място живо. Ти наистина си най-способното чедо на майка си. Точно затова моята стара съперница ще преживее особено болезнено пълния ти провал.

Болката в глезена на Анабет бе нищо спрямо леда във вените й. Искаше да побегне. Искаше да се моли за милост. Но не можеше да покаже слабост. Не и сега.

— Ти си Арахна — извика тя. — Тъкачката, превърната в паяк.

Фигурата се спусна, ставайки все по-ясна и ужасяваща.

— Прокълната от майка ти — каза тя, — отхвърлена от всички и превърната в отвратително чудовище… само защото бях по-добрата тъкачка.

— Но ти си изгубила състезанието! — каза Анабет.

— Лъжи, написани от победителката! — изпищя Арахна. — Погледни работата ми! Прецени сама за себе си!

На Анабет не й трябваше да го прави. Гоблените бяха най-хубавите, които бе виждала някога. По-добри от тези на магьосницата Цирцея и да, по-добри от някои от драпериите на планината Олимп. Замисли се дали майка й не бе загубила. Дали не бе преправила историята така, че да я запомнят като победител. Сега обаче това нямаше никакво значение.

— Пазиш тази статуя от древни времена — предположи Анабет, — но мястото й не е тук. Ще си я взема обратно.