Не го гледаха. Лио не бе сигурен защо му се струват подозрителни. Може би просто не харесваше морски крави.
Забрави ги — каза си той и се промъкна към гробницата. Той прокара ръката си по задната част на една римска колона, проследявайки я до основата. Най-долу напипа някакви линии. Римски цифри.
— Ха — каза Лио, — не е много елегантно, но е ефективно.
— Кое? — попита Франк.
— Комбинация за ключалка. — Той обходи гърба на колоната и откри квадратна дупка с размерите на електрически контакт. — Външната част на ключалката е била откъсната отдавна, вероятно от вандали през последните няколко века. Би трябвало обаче да мога да овладея механизма вътре в нея. Ако успея… — Лио постави ръка върху мраморния под. Чувстваше старите бронзови зъбци под повърхността на камъка. Обикновеният бронз щеше отдавна да се е разпаднал, но този бе небесен, изработен от полубог.
С малко сила на волята Лио ги накара да се помръднат и използва римските цифри за упътване. Цилиндрите се завъртяха — так-так, так-так. А после тик-тик.
В пода до стената една част от мрамора слезе под другата и откри квадратен отвор, достатъчно голям, за да се промъкнат вътре.
— Римляните май са били дребни хора. — Лио прецени на око Франк. — Ще трябва да се превърнеш в нещо по-слабо, за да влезеш вътре.
— Това беше грубо — скара му се Хейзъл.
— Какво? Просто казвах, че…
— Не се безпокой — промърмори Франк. — Трябва обаче да викнем останалите, преди да продължим. Така каза Пайпър.
— Те са на другия край на града — напомни му Лио. — Освен това не мисля, че ще мога да затворя шлюза отново. Зъбците са много стари.
— Страхотно — каза Франк, — откъде може да знаем дали долу е безопасно?
Хейзъл коленичи и постави ръка над отвора, все едно сверяваше температурата.
— Долу няма нищо живо. Поне не и в близката дълбочина. Тунелът слиза надолу, след което завива на юг. Не долавям никакви капани…
— Как можеш да си сигурна? — попита Лио.
— По същия начин, по който ти налучкваш паролите на мраморните колони — сви рамене тя. — Добре че не си падаш по обиране на банки.
— О… хей, трезорите на банките! — възкликна Лио. — Не бях се замислял върху това!
— Забрави, че съм го казала — въздъхна Хейзъл, — но до три часа има още много време. Можем да изследваме прохода, за да установим местонахождението на Нико, а после да се свържем с останалите. Вие двамата стойте тук и ме чакайте. Аз ще проверя нещата, за да съм сигурна, че тунелът е здрав. Ще разбера повече, щом се озова под земята.
— Няма да те оставим сама — намръщи се Франк. — Можеш да се нараниш.
— Франк, мога да се грижа и сама за себе си — каза тя. — Подземията са моята специалност. За всички ни ще е най-добре, ако сляза първа.
— Освен ако Франк не се превърне в къртица — предложи Лио. — Или в прерийно кученце. Те са страхотни.
— Млъкни — каза Франк.
— Или може би в язовец.
Франк размаха пръст пред лицето на Лио.
— Валдес, кълна се, че…
— Млъкнете и двамата — скара им се Хейзъл. — Ще се върна скоро. Дайте ми десет минути. Ако не съм се появила дотогава… не, забравете. Всичко ще е наред. Само се постарайте да не се избиете, докато съм долу. — Тя слезе в дупката.
Лио и Франк я скриха от любопитни погледи, доколкото могат. Стояха рамо до рамо и се опитваха да изглеждат спокойни, все едно бе напълно нормално двама тийнейджъри да обикалят гробницата на Рафаело.
Туристическите групи идваха и си отиваха. Повечето от тях не обръщаха внимание на Лио и Франк. Няколко души ги погледнаха с безпокойство, но продължиха по пътя си. Може би ги сметнаха за просяци.
По някаква причина Лио изнервяше хората с усмивката си.
Тримата американци все още се размотаваха в центъра на залата. Един от тях носеше риза, на която пишеше РИМ, сякаш за да е сигурен, че няма да забрави в кой град се намира. От време на време той поглеждаше към Лио и Франк така, все едно намираше присъствието им за обидно. Нещо в този човек притесняваше Лио. Прииска му се Хейзъл да се върне по-бързо.
— Говорих с нея — каза внезапно Франк. — Хейзъл ми каза, че си се досетил за тайната ми.