На Пайпър й се искаше той да е прав, но подозираше, че нещата няма да се наредят така лесно.
— Виж — каза Пърси, — ще проверя какво има долу. Всичко ще е наред. Връщам се след малко.
Преди Пайпър да успее да възрази, той слезе надолу по стълбището. Тя започна да брои минутите наум. Когато стигна трийсет и пет, чу звуците от стъпките му. Най-накрая той се появи. Изглеждаше повече учуден, отколкото облекчен.
— Добрата новина е, че долу няма никаква вода — каза той. — Лошата е, че не намирам и никакъв изход. А странното… Е, по-добре елате и вижте.
Слязоха предпазливо. Пърси пое водачеството и изтегли меча Въртоп. Пайпър вървеше по средата, а Джейсън бе най-отзад и пазеше гърбовете им. Тунелът се извиваше като тирбушон. На ширина нямаше и два метра. Макар Пърси да бе казал, че всичко е наред, Пайпър не спираше да се оглежда за капани. Очакваше засада на всеки завой. Нямаше друго оръжие освен корнукопията, която висеше от кожена презрамка на рамото й. Ако се случеше най-лошото, мечовете на момчетата нямаше да им свършат работа в такава теснотия. Но пък Пайпър можеше да нападне врага с прясно изпечена шунка.
Докато слизаха надолу, под земята Пайпър видя стари графити, надраскани по камъните — римски цифри, имена и изрази на италиански. Това означаваше, че хора бяха слизали тук и след падането на Римската империя. Дори това обаче не я успокои.
Ако долу имаше чудовища, те нямаше да обърнат внимание на смъртните. Щяха да чакат вкусни сочни герои.
Най-накрая стигнаха дъното.
Пърси се обърна и ги предупреди:
— Внимавайте за последното стъпало. — Той скочи на пода на цилиндричната стая, която бе с около метър по-ниска от стълбището. Защо някой би построил стълбището си така? Пайпър нямаше идея.
Може би стаята и стълбите бяха построени в различни периоди.
Искаше да се обърне и да избяга, но не можеше да го направи. Най-малкото защото Джейсън бе зад нея. А и нямаше как да остави Пърси тук долу. Тя внимателно слезе долу, а Джейсън я последва.
Стаята бе точно като онази, която бе видяла в острието на Каторпсис, само дето в нея нямаше вода. Върху стените бяха изобразени избледнели от времето фрески. Куполообразният таван бе на около петнайсет метра височина.
В задната част на стаята, срещу стълбището, имаше девет ниши, издълбани в стената. Всяка ниша бе с височина около метър и половина и достатъчно широка, за да поеме статуя с размера на жив човек. Всички ниши обаче бяха празни.
Въздухът бе студен и сух. Пърси бе прав — не се виждаше никакъв друг изход.
— Добре — повдигна вежди той, — ето я и странната част. Гледайте!
Пърси застана в центъра на стаята. Мигновено по стените преминаха зелени и сини светлини. Пайпър чу звук на фонтан, но не видя никаква вода. Не се виждаше друг източник на светлина освен мечовете на Пърси и Джейсън.
— Подушвате ли океана? — попита Пърси.
Пайпър не бе забелязала това от първия път. Тя бе свикнала с мириса на море, който Пърси винаги излъчваше. Той обаче бе прав. В стаята миришеше на солена вода… и на буря. На буря, която приближава като летен ураган.
— Илюзия? — попита тя. Внезапно изпита странна жажда.
— Не знам — отвърна Пърси. — Чувствам, че тук трябва да има вода, но няма. Никога не съм бил на такова място.
Джейсън приближи нишите. Той докосна долната част на най-близката, която бе на нивото на очите му.
— Камъкът е покрит с морски черупки. Това е нимфеум.
Устата на Пайпър определено бе пресъхнала.
— Какво?
— Имаме такъв в лагер „Юпитер“ — обясни Джейсън, — на Храмовия хълм. Това е свято място, посветено на нимфите.
Пайпър прокара ръката си по дъното на друга от нишите. Джейсън бе прав. Вътре бе пълно с раковини и миди. Черупките сякаш танцуваха на странната светлина. Бяха леденостудени на допир.
Пайпър винаги бе възприемала нимфите като дружелюбни същества — глуповати, лекомислени и, като цяло, безопасни. Те се разбираха добре с дъщерите на Афродита. Обичаха да си разменят клюки и съвети за красота. Това място обаче нямаше нищо общо с езерото в лагера на нечистокръвните или с горските потоци, където Пайпър обикновено намираше нимфите. Мястото бе неестествено, враждебно и много, много сухо.
Джейсън отстъпи назад и разгледа редицата ниши.
— В Древен Рим е имало много такива светилища. Богатите хора ги поставяли пред вилите си, за да почетат нимфите и да са сигурни, че водата в местността ще е винаги прясна. Някои от светилищата били построявани около естествени водни басейни като реки и потоци, но повечето били правени до изкуствени.