— Това е ужасно! — каза Пайпър. — Аз никога не бих удавила кучето си!
— Човекът вероятно казал нещо подобно. Той помислил, че кучето лъже. Имам предвид, помислил го е, след като се опомнил от шока, че кучето му говори. Но когато възразил, кучето рекло: Ако не ми вярваш, погледни тила на врата ми. Аз вече съм мъртво.
— Това е тъжна приказка! Защо ми я разказваш?
— Защото ме помоли да го направя — напомни й той.
И наистина — нещо в историята запленяваше Пайпър. Тя я бе чувала дузина пъти, но не спираше да мисли за нея.
— Така или иначе — продължи баща й, — човекът хванал кучето за врата и видял, че козината и месото му са опадали. Под тях нямало друго, освен кости. Кучето се било превърнало в скелет.
— Отвратително!
— Съгласен съм. Затова със сълзи на очи човекът се сбогувал със своето куче скелет и го хвърлил във водата, където то потънало. Човекът си построил сал и когато Потопът дошъл, оцелял заедно със семейството си.
— Но без кучето.
— Да. Без кучето. Когато дъждовете спрели и салът намерил земя, човекът и семейството му били единствените оцелели. Тогава човекът чул смях от другата страна на един хълм, все едно хиляди хора се смеели и танцували, но когато отишъл там, не видял нищо освен скелети. Хиляди скелети на всички хора, които били погинали в наводнението. Разбрал, че призраците на мъртвите танцували. От тях идвала странната глъчка.
— И? — попита Пайпър.
— И нищо. Това е краят на историята.
— Как така е краят? Че то нищо не се разбира! Защо духовете са танцували?
— Не зная — казал баща й, — дядо ти така и не ми обясни. Може би от радост, че поне едно семейство е оцеляло. Може би са се наслаждавали на задгробния живот. Те са били духове. Кой може да каже какво ги е зарадвало?
Пайпър никак не бе харесала приказката. Тя оставяше толкова много въпроси без отговор. Дали семейството си бе намерило друго куче? Явно не всички кучета се били удавили, тъй като самата тя имаше такова.
Но не можа да забрави историята. След като я чу, никога вече не гледаше на кучетата по същия начин. Все се чудеше дали някое от тях не е скелет. Освен това не разбираше защо хората е трябвало да пожертват кучето си, за да оцелеят. Макар саможертвата да изглеждаше като нещо, което едно куче би направило.
Сега, когато водата в нимфеума стигна кръста й, Пайпър се чудеше защо Ахелой бе споменал тази история. Прииска й се да има сал, но се страхуваше, че вече е в положението на кучето скелет. Че вече е мъртва.
XLIV. Пайпър
Помещението се пълнеше обезпокоително бързо. Пайпър, Джейсън и Пърси заудряха по стените в търсене на изход, но не намериха нищо. Покатериха се на нишите, които бълваха вода, за да си спечелят малко височина, но това бе като да застанеш на ръба на водопад. Все пак успяха, но водата вече стигаше до коленета на Пайпър. Дълбочината до пода вероятно бе стигнала два метра и продължаваше да нараства.
— Мога да опитам да призова светкавица — каза Джейсън, — с която да пробия тавана.
— Това може да събори върху нас цялата стая и да ни смачка — предупреди Пайпър.
— Или да ни изпържи — добави Пърси.
— Нямаме голям избор — каза Джейсън.
— Нека претърся дъното — предложи Пърси. — Ако това място е построено като фонтан, някъде трябва да има отводнителна система. Вие проверете нишите за тайни изходи. Може би черупките са дръжки на врати или нещо подобно.
Това беше отчаяна идея, но Пайпър бе щастлива от възможността да направи нещо. Пърси скочи във водата. Джейсън и Пайпър обходиха нишите, ритаха ги и ги блъскаха, опитваха се да завъртят черупките. Не постигнаха нищо.
Пърси се появи на повърхността по-скоро, отколкото Пайпър бе очаквала. Бе отворил уста, за да си поеме въздух, и махаше с ръце, за да остане на повърхността. Тя му подаде ръка, за да го издърпа, и той едва не я събори във водата, преди да успее да се покатери до нишата.
— Тази вода не е нормална — закашля се той. — Не мога да дишам в нея. Едвам се върнах.
Жизнената енергия на нимфите — помисли си Пайпър. Тя бе толкова отровена и злостна, че дори син на Посейдон не можеше да я контролира.
Водата продължи да се издига около тях, а Пайпър също усети зловещото й влияние. Мускулите на краката й затрепериха, все едно бе тичала километри наред. Ръцете й изсъхнаха и се сбръчкаха, макар да бе в центъра на фонтан.