— Трябва да има начин — каза Джейсън.
Но на никой не му хрумна нищо.
Пърси усети хлад в стомаха си. Точно тогава разбра, че корабът се спуска към голяма сграда, подобна на дворец.
Анабет. Новините на Нико бяха толкова ужасни, че за миг Пърси бе забравил, че тя все още е в опасност. Почувства се невероятно виновен.
— После ще мислим за Тартара — каза той. — Това ли е сградата „Емануел“?
— Да — кимна Лио. — Бакхус каза, че трябва да пробваме паркинга зад него, нали? Е, там е. Какво се очаква от нас сега?
Пърси си спомни за тъмната стая от съня си, за жужащия глас на чудовището, наричано от гигантите „уважаемата госпожа“. Спомни си колко ужасена бе Анабет след срещата си с паяците във Форт Съмтър. Пърси подозираше какво я чака долу в светилището край статуята… майката на всички паяци. Ако бе прав, Анабет бе изкарала часове наред в компанията на това същество със счупен крак. Вече не му пукаше дали трябва да успее да извърши подвига си сама, или не.
— Трябва да я измъкнем — каза той.
— Ами да — съгласи се Лио, — но… — Изглеждаше така, сякаш иска да каже: „Ами ако е прекалено късно?“. Но не го направи. — Ето го паркинга — обяви мъдро вместо това.
Пърси погледна към тренер Хедж.
— Бакхус спомена за някакъв пробив. Тренер, имаме ли още амуниции в тези балисти?
Сатирът се ухили като дива коза.
— Мислех, че никога няма да попиташ.
XLIX. Анабет
Анабет бе достигнала предела на ужаса. Бе нападната от духове шовинисти. Бе счупила глезена си. Бе прекосила пропаст, преследвана от армия паяци. А сега, въоръжена само с кинжала си и с глезен, увит в импровизирана шина от дъски и полиетилен, се бе изправила срещу Арахна — чудовищното паешко създание, което искаше да я убие и да ушие гоблен по този повод.
През последните няколко часа Анабет бе треперила, обляна от студена пот, и бе сподавяла сълзите си толкова пъти, че тялото й вече се бе отказало от това да се плаши, все едно искаше да каже: „Не мога да бъда по-ужасено, отколкото вече съм“.
Затова Анабет започна да мисли.
Чудовищното същество се спусна към нея, крачейки по увитата в паяжини статуя. Движеше се от нишка на нишка и съскаше от удоволствие. Четирите му очи светеха в тъмното. Или въобще не бързаше, или бе бавно.
Анабет се надяваше на второто.
Не че имаше значение. Тя не бе в състояние да бяга и не смяташе, че има шанс в битка. Арахна сигурно тежеше над сто килограма. Кривите й крака бяха идеални за залавяне и убиване на плячка. Освен това Арахна вероятно имаше и други сили — отровно ухапване или увисване на паяжини като старогръцки Спайдърмен.
Не. Отговора, който търсеше, не бе в боя.
Според старите легенди Арахна изпаднала в беда заради гордостта си. Тя се хвалела, че гоблените й са по-хубави от тези на Атина, и така бе създала първата риалити програма на Олимп — „Смяташ, че плетеш по-добре от богиня?“. Арахна бе понесла тежко поражение.
Анабет разбираше гордостта. Това бе и нейната фатална слабост. Често трябваше да си напомня, че не може да свърши всичко сама. Че не винаги е подходящият човек. Понякога се вглъбяваше до такава степен, че забравяше за нуждите на останалите, дори тези на Пърси. Лесно се разсейваше, щом станеше дума за любимите й проекти.
Можеше ли обаче да използва тази слабост срещу паяка? Може би, ако си спечелеше малко време… макар да не бе сигурна с какво ще й помогне това. Приятелите й нямаше да успеят да я стигнат, дори ако знаеха къде трябва да я търсят. Никой нямаше да дойде да я спаси, яхнал бял кон.
Въпреки това протакането бе по-добър вариант от смъртта.
Опита се да запази спокойното си изражение, което не бе лесно с болката в глезена й. Закуцука към най-близкия гоблен, който показваше изглед към Древен Рим.
— Великолепно — каза тя, — разкажи ми нещо повече за този гоблен!
Устните на Арахна се свиха около мандибулите й.
— Какво те интересува? Скоро ще умреш.
— Ами да — съгласи се Анабет, — но начинът, по който си уловила светлината, е удивителен. Златни нишки ли използва за слънчевите лъчи?