Стаята се разклати. Гоблените пламнаха.
— Престани! — Анабет се опита да отскочи от пътя на паяжините. — Ще събориш цялата зала и ще убиеш и двете ни!
— По-добре от това да видя как печелиш! — кресна Арахна. — Деца! Помогнете ми!
Страхотно. Анабет се надяваше, че вълшебната аура на статуята ще държи малките паячета настрана. Арахна обаче продължи да ги вика за помощ. Анабет се замисли дали не трябва да убие жената паяк, за да я накара да млъкне. Сега това щеше да е лесна задача, въпреки че имаше само нож. Не искаше обаче да убива толкова беззащитно създание — дори това да бе Арахна.
Освен това, ако разсечеше паяжината, капанът можеше да се развие. Арахна можеше да се измъкне, преди Анабет да я довърши.
Всички тези мисли долетяха твърде късно. Паяците се събраха в залата. Статуята на Атина заблестя по-силно. Паяците видимо не искаха да я приближат, но постепенно събраха смелост и запълзяха напред. Майка им викаше за помощ. Накрая щяха да покрият всичко, включително Анабет.
— Арахна, спри! — извика тя. — Или ще…
Арахна успя някак си да се завърти в нейна посока и насочи търбуха си към гласа й. Една паяжина я удари в гърдите като ръкавица на боксьор.
Анабет падна, а в крака й пламна болка. Тя бясно замахна с ножа си, докато Арахна я дърпаше към себе си. Успя да среже нишката и да изпълзи настрана, но малките паяци приближаваха. Разбра, че усилията й си били напразни. Нямаше да се измъкне оттук жива. Децата на Арахна щяха да я убият в краката на майка й.
— Пърси — помисли си тя, — съжалявам.
Точно тогава залата се разтърси и таванът на пещерата експлодира.
В мрака нахлу ярка светлина.
LI. Анабет
Анабет бе виждала много странни неща, но не и дъжд от леки коли. Когато таванът на пещерата се срути, слънчевата светлина я заслепи. Тя видя как Арго II надвисва над нея. Приятелите й явно бяха използвали балистите, за да си прибият път право през земята.
Парчета асфалт с големината на гаражни врати западаха надолу заедно с шест или седем италиански автомобила. Един от тях за малко да смачка Атина Партенос, но бляскавата аура на статуята я защити като силово поле и колата се отблъсна. Право към Анабет, за съжаление.
Тя отскочи на една страна и кракът й се изкриви. Заля я вълна от агония и тя едва не припадна. Въпреки това успя да падне по гръб и да види как един яркочервен „Фиат 500“ се пльосва право върху копринения капан на Арахна, пробива пода на пещерата и изчезва заедно с гигантския китайски капан.
Докато падаше, Арахна запищя като влак, наближаващ катастрофа, но воят й бързо заглъхна. Навсякъде около Анабет падаха парчета асфалт, пробиващи нови и нови дупки в пода.
Статуята на Атина остана незасегната, макар мраморът под пиедестала да се бе превърнал в калейдоскоп от пукнатини. Анабет бе покрита с паяжини. Тя премахна нишките, напомнящи конци на марионетка, и с учудване разбра, че нищо не я е ударило. Искаше й се да вярва, че това е заради магията на статуята, но подозираше, че става дума за чист късмет.
Армията от паяци изчезна. Или се бяха скрили обратно в мрака, или бяха паднали в бездната. Когато дневната светлина освети пещерата, гоблените на Арахна станаха на прах. За Анабет това бе особено болезнено. Най-мъчно й стана за гоблена, на който бе изтъкана с Пърси.
Нищо от това обаче нямаше значение, когато чу гласа му.
— Анабет!
— Тук съм! — изхлипа тя.
Ужасът сякаш я напусна с този вик. Когато Арго II се спусна, тя видя Пърси облегнат на релинга. Усмивката му бе по-красива и от най-добре изтъкания гоблен на света.
Стаята продължи да се тресе, но Анабет успя да се изправи. Подът под краката й изглеждаше стабилен. Раницата й липсваше заедно с лаптопа на Дедал. Бронзовия кинжал, който бе носила от седемгодишна възраст, също го нямаше. Вероятно бе паднал в пропастта. Но на Анабет не й пукаше. Беше жива.
Приближи до зейналата при удара на фиата пропаст. Неравните каменни стени се спускаха в тъмнината, докъдето поглед стигаше. Тук-там имаше малки неравности и издатини, но Анабет не видя нищо върху тях, освен нишки паяжина, увиснали като коледни гирлянди. Запита се дали Арахна е казала истината за пропастта. Наистина ли пропадаше чак до Тартара? Опита се да се успокои с тази идея, но това я натъжи. Арахна наистина бе създала някои красиви неща. Вече бе страдала хилядолетия наред. Сега и последните й гоблени се бяха разпаднали. След всичко това падането в Тартара звучеше като прекалено сурова съдба.