— Гладен е — обясни Хейзъл. — Предпочита злато, но…
— Злато ли? — попита Лио.
— В случая ще трябва да се задоволи с трева. Хайде, Арион. Благодаря за возенето. Ще те извикам, когато имам нужда от теб.
И в следващия миг конят изчезна. Парата по повърхността на езерото бе единственото, което подсказваше, че е минал оттам.
— Доста бърз кон — каза Лио, — но храната му е скъпичка.
— Не съвсем — отвърна Хейзъл, — за мен не е проблем да го храня със злато.
— Нима? — повдигна вежди Лио. — Не ми казвай, че си роднина на цар Мидас.
Хейзъл сви устни, сякаш съжаляваше, че е повдигнала темата.
— Няма значение.
Това разпали още повече любопитството на Лио, но той все пак реши, че не е разумно да я притиска. Вместо това коленичи и взе шепа бял пясък.
— Е, това решава един от проблемите ни. Това е вар.
— Целият бряг е от вар? — намръщи се Хейзъл.
— Да. Виждаш ли? Гранулите са съвсем кръгли. Това не е пясък, а калциев карбонат.
Лио извади един плик от колана си и загреба с ръка от варта.
Внезапно замръзна. Спомни си как богинята Гея му се бе явявала като лице в земята, направено от пясък, прах или кал. Представи си как в белия калций се изписват подигравателната й усмивка, затворените очи.
„Върви си, геройче — рече Гея. — Без теб корабът никога няма да бъде поправен“.
— Лио? — попита Хейзъл. — Добре ли си?
Той си пое дълбоко въздух. Гея не беше тук. Просто се бе изплашил.
— Да — отвърна той, — всичко е наред.
Започна да пълни торбата. Хейзъл коленичи до него и му помогна.
— Трябваше да донесем кофа и лопатки.
Идеята накара Лио да се усмихне.
— Щяхме да си направим пясъчен замък.
— Калциев замък.
Очите им се срещнаха за миг повече, отколкото бе прието.
Хейзъл извърна поглед.
— Толкова приличаш на…
— Сами? — предположи Лио.
— Ти знаеш? — Тя направи крачка назад.
— Не, нямам идея кой е той. Но Франк ме попита дали не се казвам така.
— И?
— Не се казвам така, разбира се!
— Нямаш брат близнак, или… — Хейзъл замлъкна. — Да не би семейството ти да е от Ню Орлианс?
— Не, от Хюстън сме. Защо? Да не си познавала момче на име Сами?
— Аз… няма значение. Просто приличаш на него.
Лио разбра, че тя е твърде притеснена, за да каже нещо повече. Но ако Хейзъл идваше от миналото, значи Сами също бе от 40-те години. Как можеше Франк да го познава? И защо Хейзъл мислеше, че Лио е Сами, въпреки че оттогава бяха минали толкова десетилетия?
Напълниха плика, без да продумат повече. Лио го натъпка в колана си с инструменти. Торбата изчезна — Лио не усещаше тежестта й, но знаеше, че може да я извади от там без проблем. Всичко можеше да се напъха в колана му с инструменти. Той го обожаваше. Единственото, за което съжаляваше, бе, че джобовете му не са достатъчно големи, за да поберат резачка или базука.
Той се изправи и огледа острова. Дюните му бяха бели като сняг, а скалите, поръсени с бели песъчинки, изглеждаха като заскрежени. Тук-там бе поникнала трева.
— Фестус каза, че тук някъде има небесен бронз. Не съм сигурен обаче…
— Натам — каза Хейзъл, — на около петстотин метра е.
— Откъде знаеш?
— Благородни метали — отговори Хейзъл. — Имам дарба да ги намирам. Наследила съм го по бащина линия.
Лио си спомни изказването й, че за нея не било проблем да храни Арион със злато.
— Полезно наследство. Води тогава, госпожице Метален детектор.
Слънцето клонеше към залез. Небето се оцвети в странна смесица от жълто и лилаво. В някоя друга реалност Лио щеше да е доволен от това, че се разхожда по плажа с красиво момиче, но колкото повече вървяха, толкова повече се изнервяше.
Най-накрая Хейзъл се обърна към вътрешността на острова.
— Сигурна ли си, че това е добра идея? — попита той.
— Близо сме — успокои го тя. — Хайде.
Тъкмо бяха преминали дюните, когато видяха жената. Тя седеше на една скала насред поляната, а до нея бе паркиран сребристо-черен мотоциклет. От всяко от колелата му бе изрязан триъгълник, което ги караше да изглеждат като Пакмен2. Нямаше начин мотоциклетът да е в движение.
Жената бе мършава, с къдрава черна коса. Бе облечена с черни кожени панталони като рокер и носеше високи ботуши. На гърба й имаше кървавочервено кожено яке, чийто стил бе кръстоска между този на Майкъл Джексън и членовете на „Хелс Ейнджълс“3. Земята около нея бе осеяна с нещо, което приличаше на счупени черупки.