Приведена, жената вадеше още от тях от торбата си и ги отваряше. Дали не чистеше стриди? Лио се съмняваше, че в Голямото солено езеро има такива.
Не искаше да приближава. Имал беше много лоши преживявания, свързани с луди жени. Старата му гледачка Тия Калида, която всъщност бе Хера, имаше навика да го оставя да спи в запалени огнища. Богинята на Земята Гея бе убила майка му с пожар в работилницата й, когато Лио бе само на осем. Хиона, повелителката на снега, се бе опитала да го замрази на шушулка в Сонома.
Хейзъл обаче продължи напред — не му оставаше друг избор, освен да я последва.
Когато приближиха, Лио забеляза някои смущаващи детайли. Към колана на жената бе прикрепен навит камшик. Върху червеното й яке бяха нарисувани клоните на ябълково дърво, по което бяха накацали скелети на птици. А стридите, които разчупваше, всъщност бяха бисквити с късмети.
Парчета начупени бисквити се бяха натрупали до височината на глезените й, но тя продължаваше да вади нови от торбата си и да ги троши, за да прочете късметчетата. Захвърляше повечето настрана, някои видимо я ядосваха. Докосваше хартията с пръст така, все едно я зацапваше, после запечатваше с магия поредната бисквитка и я мяташе в близката кошница.
— Какво правите? — не се сдържа Лио.
Жената го погледна. Лио вдиша рязко. За момент помисли, че дробовете му ще се пръснат.
— Лельо Роса? — попита той.
Жената изглеждаше точно като леля му, колкото и невероятно да бе това. Имаше същия широк нос с бенка на едната страна, същата сърдита уста, същите злобни очи.
Но това не можеше да е Роса. Тя никога нямаше да се облече така, освен това беше в Хюстън. Нямаше начин да чупи бисквити насред Голямото солено езеро.
— Така ли ме виждаш? — попита жената. — Колко интересно. Ами ти, Хейзъл?
— Откъде знаете… — Хейзъл отстъпи назад. — Вие… изглеждате като госпожа Лиър. Учителката ми в трети клас. Мразех ви.
— Отлично — изкикоти се жената, — наистина си я презирала, нали? Тя се е отнасяла с теб несправедливо?
— Вие… тя връзваше ръцете ми за чина, уж защото съм била непослушна — отговори Хейзъл, — нарече майка ми вещица. Обвиняваше я за всичко, което не правех… Но това е невъзможно. Тя трябва да е мъртва. Коя сте вие?
— О, Лио вече се досеща — отговори тя — какво мислиш за леля си Роса, mijo4?
Mijo. Майката на Лио го бе наричала така. След смъртта й Роса бе отказала да го гледа. Нарекла го бе дявол. Обвинила го бе за пожара, в който беше загинала сестра й. Настроила бе семейството му срещу него, изоставяйки го на милостта на Социалните служби… едно кльощаво осемгодишно сираче.
Години наред Лио обикаляше от един в друг приемен дом, докато накрая не попадна в лагера на нечистокръвните.
Той не беше от хората, които лесно мразят, но след всички тези години на страдания кипна при вида на лицето й. Какво мислеше за леля си ли?
Искаше да си отмъсти. Да й го върне тъпкано.
Очите му се спряха на мотоциклета с неговите гуми, подобни на Пакмен. Къде ли бе виждал такова нещо?
В лагера на нечистокръвните. Символът над вратата на хижа Номер 16.
Счупеното колело.
— Немезида — каза той, — ти си богинята на Отмъщението.
— Виждаш ли? — усмихна се богинята на Хейзъл. — Той ме позна. — Немезида счупи още една бисквита и сбърчи нос. — Ще имаш късмет тогава, когато най-малко го очакваш — прочете тя. — Най-мразя такива глупости. Някой счупва бисквитка и внезапно разбира, че ще стане богат! Тюхе5 е виновна за това. Тази безделница винаги раздава щастие на хора, които не го заслужават!
Лио погледна към купчината натрошени бисквити.
— Нали разбирате, че това не са… ъ-ъ… истински пророчества? Правят се във фабрики и…
— Не я извинявай! — скастри го Немезида, — това е типично в стила на Тюхе. Да дава надежда на хората! Не, не и не. Аз ще й попреча да го направи. — Тя прокара пръст през листа и буквите станаха кървавочервени: „Ще умреш болезнено, когато го очакваш“. — Така е много по-добре!
— Това е отвратително! — възмути се Хейзъл. — Нима урочасвате някой човечец с такова проклятие в бисквитката му?
Немезида се изсмя. Беше зловещо да видиш подигравателното й изражение по лицето на леля Роса.