Той прибра ръка в джоба си, за да угаси пламъците.
— Отлично. — Немезида почисти якето си от трохите.
— Какво ще поискате в замяна на помощта си?
— Едно от децата ми даде едното си око в замяна на това да промени света — сви рамене богинята.
— Взела сте окото му? — Стомахът на Лио се сви.
— В твоя случай може да не е това. Но ще е нещо болезнено. Ето. — Тя му подаде една здрава бисквитка. — Когато ти потрябва помощ, счупи това и проблемът ти ще се реши.
— Какъв проблем? — Ръката на Лио трепереше, когато той взе бисквитката.
— Ще разбереш, когато му дойде времето.
— Не, благодаря — отговори Лио, но ръката сама прибра бисквитката в един от джобовете на колана му.
Немезида извади още една бисквитка от торбата си и я разчупи.
— Скоро ще имаш възможност да преосмислиш избора си — прочете на глас тя. — Това е страхотно. Няма нужда от промяна. — После събра наново бисквитката и я пусна в кошницата си. — Малцина от боговете ще могат да ви помогнат по време на тази мисия. Повечето от тях вече са извън строя и тепърва ще стават по-объркани. Само едно нещо може да върне единството на Олимп. Една стара неправда трябва да бъде поправена. Това би било чудесно наистина. Но няма да се случи, ако не приемете помощта ми.
— Предполагам, че няма да ни кажете за какво става дума? — измърмори Хейзъл. — Или защо на брат ми Нико му остават шест дни живот? Или защо Рим ще бъде унищожен?
Немезида се изкикоти. Тя се изправи и метна торбата с бисквитки на рамо.
— Всичко е свързано, Хейзъл Левеск. А що се отнася до помощта ми, Лио, помисли върху това, което ти казах. Ти си добро дете. Работиш здравата. Все ще се разберем някак. Аз обаче ви задържах твърде много. Трябва да стигнете до водата с отражението, преди слънцето да залезе. Горкото ми прокълнато момче става доста… неспокойно след стъмване.
На Лио това никак не му хареса, но богинята се качи на мотоциклета си. Очевидно ставаше за каране въпреки подобните му на Пакмен гуми. Немезида форсира двигателя и изчезна в облак черен дим.
Хейзъл се наведе. Всички остатъци от бисквитките и късметчетата бяха изчезнали, освен едно смачкано листче хартия. Тя го вдигна и прочете:
„Ще видиш своето отражение и ще узнаеш какво е отчаяние.“
— Страхотно — измърмори Лио, — да видим какво означава това.
VII. Лио
— Коя е леля Роса? — попита Хейзъл.
На Лио не му се говореше за това. Думите на Немезида още отекваха в главата му. Чувстваше колана си по-тежък, след като бе сложил бисквитата в него, а това бе невъзможно. Джобовете можеха да носят всичко, без да се усеща допълнителна тежест. Дори най-крехките неща в тях никога не се чупеха. И въпреки това Лио си представяше как бисквитката го тегли надолу в очакване да бъде счупена.
— Дълга история — отговори той. — Изостави ме, след като мама умря. Даде ме на Социални грижи.
— Съжалявам.
— Да, неприятно беше. — Лио бързаше да смени темата. — Ами ти? Какво имаше предвид Немезида, като спомена брат ти?
Хейзъл премигна, все едно в очите й бе влязла сол.
— Нико… той ме намери в отвъдното. Върна ме в света на живите и убеди римляните от лагер „Юпитер“ да ме приемат. Дължа му втория си живот. Ако Немезида е права и Нико е в опасност… ще трябва да му помогна.
— Разбира се — отвърна Лио, макар да се притесни. Съмняваше се, че богинята на Отмъщението е споделила тази информация с Хейзъл от добро сърце.
— Имаш ли идея какво искаше да каже Немезида с това, че след шест дни брат ти ще загине заедно с всички в Рим?
— Не — призна Хейзъл, — но се опасявам, че…
От каквото и да се опасяваше, не го сподели. Покатери се на една от най-големите скали, за да огледа околността. Лио се опита да я последва и загуби равновесие. Тя го издърпа нагоре и двамата се намериха хванати за ръце, загледани един в друг.
Очите на Хейзъл блестяха като злато.
„Златото не е голям проблем“ — бе казала тя. Лио не мислеше така. Не и докато я гледаше. Замисли се кой ли е бил Сами. Имаше чувството, че трябва да знае, но не можеше да се сети. Който и да беше, Сами имаше късмет, че момиче като Хейзъл го е грижа за него.
— Ъ-ъ, благодаря. — Пусна ръката й, но двамата стояха толкова близо, че усещаше дъха й. Тя определено не изглеждаше като мъртвец.
— Когато разговаряхме с Немезида — каза притеснено Хейзъл, — видях, че ръцете ти… пламват.