— От богиня — потвърди Ехо.
Лио се почеса по главата.
— Но това се е случило преди хиляди години… О! Ти си една от смъртните, върнати през Портите на Смъртта. Ще ми се да спрем да се натъкваме на живи мъртъвци.
— Живи мъртъвци — каза Ехо, все едно му се караше.
Той осъзна, че Хейзъл е забила поглед в краката си.
— Ъ-ъ… съжалявам — промърмори той, — нямах предвид това.
— Предвид това. — Ехо посочи към далечния край на острова.
— Искаш да ни покажеш нещо? — попита Хейзъл.
Тя слезе от скалата и Лио я последва.
Дори отблизо Ехо бе трудна за различаване. Всъщност, колкото по-дълго я гледаше човек, толкова по-невидима ставаше тя.
— Сигурна ли си, че си истинска? — попита той. — Имам предвид… от плът и кръв?
— От плът и кръв. — Тя докосна лицето на Лио и го накара да потрепери. Пръстите й бяха топли.
— Значи трябва да повтаряш всичко? — попита той.
— Всичко.
Лио се ухили.
— Това може да се окаже забавно.
— Забавно.
— Сини слонове.
— Сини слонове.
— Целуни ме, глупаче.
— Глупаче.
— Хей!
— Хей!
— Лио — намеси се Хейзъл, — не я дразни.
— Не я дразни — съгласи се Ехо.
— Добре де, добре — каза Лио, макар да не му беше лесно да се възпре. Не всеки ден срещаше някой с вградено записващо устройство. — Какво ни сочеше? Да не би да имаш нужда от нашата помощ?
— Помощ — натърти Ехо. Тя им даде знак да я последват и се затича надолу по склона.
Лио можеше да види откъде е минала само по движението на тревата и проблясването на роклята й, която сменяше цвета си, за да пасне на скалите.
— По-добре да побързаме — каза Хейзъл, — иначе ще я изпуснем.
Намериха проблема — ако тълпа красиви момичета можеше да се нарече проблем. Ехо ги изведе до една тревиста ливада, оформена като кратер, с малко езерце в центъра. До ръба на езерото се бяха събрали няколко дузини нимфи. Поне Лио предположи, че са нимфи, подобни на онези в лагера на нечистокръвните, които носеха ефирни рокли. Бяха босоноги, с черти на елфи и леко зеленикава кожа.
Лио не разбираше какво правят, но всички бяха събрани на едно място, гледащо към езерцето, и се боричкаха, за да застанат така, че да виждат по-добре. Няколко от тях бяха вдигнали мобилните си телефони и се опитваха да снимат нещо над главите на останалите. Лио никога не бе виждал нимфи с телефони. Запита се дали не се опитват да снимат труп. Но ако беше така, защо се бутаха и кикотеха непрестанно?
— Какво гледат? — попита той.
— Гледат — въздъхна Ехо.
— Има само един начин, по който да разберем. — Хейзъл тръгна напред и започна да си проправя път през тълпата. — Извинете. Прощавайте.
— Хей! — оплака се една нимфа. — Аз дойдох първа тук.
— Да — намуси се друга, — но той не би те и погледнал.
Втората нимфа имаше огромни червени сърчица, нарисувани на бузите си. Над роклята си беше навлякла тениска, на която пишеше: О, БОЖЕ! АЗ & Н.!!!
— Официално геройско разследване — обяви Лио, стараейки се да звучи формално. — Сторете път, моля. Благодарим.
Нимфите започнаха да се оплакват, но се отдръпнаха, за да разкрият коленичил до езерцето младеж, който не откъсваше поглед от водата.
Лио рядко обръщаше внимание на това как изглеждат другите момчета. Това по всяка вероятност беше заради приятелството му с Джейсън, който бе висок, рус и силен — всичко, което Лио не беше. Свикнал беше с това, че момичетата не го забелязват. Знаеше, че никога няма да спечели сърцето на някое с външността си. Надяваше се някой ден да го направи с чувството си за хумор, макар че това поне засега не бе помогнало.
Въпреки това Лио не можеше да не отбележи, че момчето до езерото бе изумително красиво. Лицето му бе като изваяно, а устните и очите му придаваха вид, който бе едновременно нежен и мъжествен. Тъмен бретон падаше над челото му. Може да беше на седемнайсет или пък на двайсет, но имаше тяло на танцьор — с дълги елегантни ръце и мускулести крака, със съвършена стойка и кралско спокойствие. Носеше обикновена бяла тениска и дънки, а на рамото си имаше лък и стрели. Оръжията очевидно отдавна не бяха ползвани. Стрелите бяха покрити с прах. Паяк бе изплел паяжина на върха на лъка.
Когато Лио приближи, осъзна, че лицето на момчето има необичаен златист цвят. Светлината на залеза се отразяваше в плоско парче небесен бронз на дъното на езерото, придавайки топло сияние на чертите на Господин Красавец.