Като че ли някой бе пуснал граната насред лагера — такъв бе ефектът от думите на Ела. Всички се втренчиха в харпията. Никой не продума. Сърцето на Анабет затупка бясно. Знакът на Атина… тя потисна желанието да извади предмета от джоба си, но усети как сребърната монета се нагрява. Прокълнатият дар от майка й. Последвай Знака на Атина. Отмъсти за мен.
Около тях пиршеството продължи, но звуците от него бяха някак приглушени и далечни, все едно тяхната маса бе попаднала в по-тихо измерение.
Пърси се съвзе пръв, стана и хвана брат си за ръката.
— Тайсън! — каза той с престорен ентусиазъм. — Защо не се разходите с Ела на чист въздух? Ти и Госпожа О’Лиъри…
— Почакайте малко — каза Октавиан и стисна едно от плюшените си мечета с треперещи ръце. Погледът му се спря на Ела. — Какво каза тя? Прозвуча ми като…
— Ела чете много книги — изстреля в отговор Франк, — намерихме я в една библиотека.
— Точно така! — добави Хейзъл. — Вероятно цитира някоя книга.
— Книги — весело промърмори харпията. — Ела обича книгите.
Сега, след като бе казала каквото имаше да казва, тя изглеждаше по-спокойна. Кръстоса крака на гърба на Госпожа О’Лиъри и започна да чисти крилете си.
Анабет погледна към Пърси учудена. Очевидно той, Франк и Хейзъл криеха нещо. Също толкова очевидно беше и това, че Ела току-що бе изрекла пророчество за нея.
Изражението на Пърси гласеше: „Помощ!“.
— Това беше пророчество — настоя Октавиан, — звучеше като пророчество.
Никой не му отговори.
Анабет не знаеше какво точно става, но разбра, че Пърси е в беда, затова се засмя престорено.
— Сериозно ли, Октавиан? Може би римските харпии са различни, но нашите имат акъл, колкото да почистят хижите и да готвят. Нима се съветваш с тях за авгурите?
Думите й имаха желания ефект. Римските офицери се разсмяха нервно. Някои погледнаха Ела, след това Октавиан и накрая изсумтяха. Идеята за някакво пиле, което кудкудяка пророчества, явно звучеше на римляните също толкова нелепо, колкото и на гърците.
— Аз, ъ-ъ… — Октавиан изпусна мечето си. — Не, но…
— Вероятно рецитира някаква книга — подхвърли Анабет, — както каза Хейзъл. Освен това вече имаме истинско пророчество, над което да си блъскаме главата. Пърси е прав — обърна се тя към Тайсън, — защо не изведеш Ела и Госпожа О’Лиъри на разходка? Надявам се Ела да няма нищо против.
— Големите кучета са добри — каза Ела. — „Старият кресльо“, сценарий Фред Гипсън и Уилям Тънбърг от 1957 година.
Анабет не знаеше как трябва да приеме този отговор, но Пърси се ухили, все едно проблемът бе решен.
— Страхотно — каза той, — ще ви пратим съобщение по Ирида, когато сме готови, и ще ви настигнем по-късно.
Римляните се обърнаха към Рейна в очакване на присъдата й. Анабет затаи дъх. Изражението на Рейна бе неразчетимо. Тя наблюдаваше Ела, но Анабет нямаше представа какво си мисли.
— Добре — каза накрая преторът, — вървете.
— Чудесно! — Тайсън мина около кушетките и прегърна всички — дори Октавиан, който не изглеждаше много доволен от това. После се покатери на гърба на Госпожа О’Лиъри, до Ела, и адската хрътка се отдалечи на бегом от форума. Тримата потънаха в сенките на Сената и изчезнаха.
— Е… — Рейна остави ябълката си. — Октавиан е прав за едно. Трябва да си спечелим одобрението на Сената, преди да пуснем който и да е било от легионерите си на мисия, особено ако е опасна като предложената от вас.
— Цялата работа ми мирише на предателство — заяви Октавиан, — тази трирема не е мирен кораб.
— Ела на борда, човече — предложи Лио. — Ще направим едно кръгче, ще врътнеш руля, а ако се държиш прилично, ще ти направя хартиена капитанска шапка.
Ноздрите на Октавиан се разшириха.
— Как смееш!
— Това е добра идея — каза Рейна. — Октавиан, върви с него, огледай кораба. Срещата на Сената ще е след час.
— Но… — Октавиан млъкна, щом видя погледа на Рейна. Очевидно разбра, че продължаването на спора няма да му се отрази здравословно. — Добре.
Лио се изправи. Той се обърна към Анабет и усмивката му се смени. Стана толкова бързо, че Анабет реши, че си е въобразила. За момент някой друг застана на мястото на Лио, усмихваше се студено с жестоки пламъчета в очи.