Това беше преди шестнадесет години и оттогава Мусолини разчиташе единствено на речите си. Беше лишил нацията от правото да мисли, хората — от правото им на избор. Беше измамил аристокрацията — беше се възползвал от нея и след това се беше отказал от обещанията си. Беше вкарал страната в една абсолютно ненужна война в Африка. Единствено заради личната слава на този съвременен Цезар. Беше ограбил душата на Италия и Савароне се беше зарекъл да го спре. Беше събрал „принцовете“ от Севера и тихият бунт беше в ход.
Мусолини не би могъл да рискува и да излезе открито срещу Фонтини-Кристи. Освен ако обвиненията в предателство не можеха да се докажат по толкова безспорен начин, че и най-активните поддръжници на семейството да си помислят ако не друго, то поне, че са били глупави. Италия се готвеше да се включи във войната на страната на германците. Мусолини трябваше да внимава, защото тази война не беше популярна. Още по-малко популярни бяха германците.
Кампо ди Фиори се беше превърнало в място за срещи на разочарованите. Огромното имение, осеяно с гори, поляни, хълмове и потоци, беше много подходящо място за подобни конспиративни разговори, които се провеждаха преди всичко нощем. Но не винаги. Имаше и срещи, за които беше необходима светлина. Срещи, при които по-младите мъже се обучаваха от по-опитни от тях, също млади мъже, в изкуството на някаква странна непозната война. С въже, с верига, с кука. Дори се бяха нарекли partigiani.
Партизани. Дума, която се разпространяваше из цяла Европа.
Това бяха храбреците на Италия. „Храбреците на Италия“ ги наричаше и синът му — но с присмеха на самодоволния, арогантен аристократ, който се грижи сериозно преди всичко за собствените си удоволствия… Не, това не беше съвсем вярно. Виторио се занимаваше сериозно и с „Фонтини-Кристи“, доколкото натискът на пазара отговаряше на собствените му планове. А той умееше да постига това. Използваше финансовата си мощ безмилостно, а опита си — този, който беше придобил от баща си — безскрупулно.
Телефонът иззвъня. Савароне се изкуши да вдигне слушалката, но не го направи. Беше в кабинета на сина си. Звънеше неговият телефон. Стана и отиде до вратата. Отвори я. Секретарката повтаряше някакво име:
— Господин Теска?
Савароне я прекъсна рязко:
— Алфредо Теска ли е?
Момичето кимна.
— Кажете му да не затваря. Искам да говоря с него.
Савароне се върна бързо при бюрото на сина си и вдигна слушалката. Алфредо Теска беше началник-цех в една от фабриките. И той беше в Съпротивата.
— Фонтини-Кристи — каза Савароне.
— Падроне! Радвам се, че сте вие! Това е вътрешен телефон и не се подслушва. Проверяваме го всеки ден.
— Положението е същото, само че събитията се ускоряват.
— Да, падроне. Стана нещо непредвидено. Дойде човек от Рим и иска да се срещне с някого от семейството ви.
— Къде?
— В къщата на река Олона.
— Кога?
— Колкото се може по-бързо.
Савароне погледна палтото и зелената филцова шапка, които беше хвърлил на креслото.
— Теска, спомняш ли си преди две години? Когато се срещнахме в онзи апартамент на площад „Дуомо“?
— Да, падроне. Скоро ще стане шест. Ще ви чакам.
Фонтини-Кристи затвори телефона и взе палтото и шапката си. Облече се и погледна часовника на ръката си. Беше пет и четиридесет и пет. Трябваше да почака малко. Да пресече празната площадка и да стигне до фабриката нямаше да му отнеме много време. Трябваше да влезе в постройката с най-голямата тълпа — когато дневната смяна си отиваше и идваше нощната.
Синът му се беше възползвал максимално от военната машина на Дуче. Заводите „Фонтини-Кристи“ работеха денонощно. Когато бащата укори сина си за това, той отговори:
— Ние не произвеждаме муниции. Нямаме такова оборудване, а то струва скъпо. Ние просто печелим, татко.
Синът му. Най-способният от всички тях, сякаш беше кух отвътре.
Очите на Савароне се спряха на фотографията в сребърна рамка върху бюрото. Самото й съществуване беше жестока шега, за която сам синът му си беше виновен. Лицето беше на млада жена, хубава в общоприетия смисъл, с дръзкото изражение на разглезено дете, останало непроменено и в зрелостта. Виторио беше женен за нея. Преди десет години.
Не беше добър брак. По-скоро беше индустриален съюз между две много богати фамилии и младоженката не го ценеше особено. Тя беше вечно нацупена, разглезена жена, чиито възгледи зависеха от вещите.