— Това са само думи.
— Както и да е. Искат да сплашат всички останали. Казват, че се налагало.
— Глупости! Рим няма да посмее да тръгне открито срещу нас, без да разполага със сериозни доказателства.
— Това е лошото, падроне — каза мъжът колебливо. — Не е Рим, а Берлин.
— Какво!?
— Германците са навсякъде. Всички са под контрола им. Говори се, че Берлин желае влиянието на Фонтини-Кристи да бъде ликвидирано.
— Грижат се за бъдещето, предполагам — каза един от другите двама мъже и отиде до прозореца.
— И как ще го направят? — попита Савароне.
— Ще нахлуят по време на някое тайно събрание и ще намерят свидетели на предателството ви. Няма да е никак трудно.
— Съгласен съм. Затова сме и много внимателни… Кога ще стане това? Имате ли представа?
— Тръгнах от Рим днес на обяд. Предполагам, че текстът на телеграмата е бил формулиран точно.
— За довечера има насрочена среща.
— Значи всичко е ясно. Отменете я, падроне. Научили са за нея.
— Ще ми трябва помощта ви. Ще ви дам имената… Телефоните ни се подслушват.
Фонтини-Кристи започна да пише с молив върху лист хартия.
— За колко часа е насрочена срещата?
— Десет и тридесет. Има достатъчно време — отговори Савароне.
— Надявам се. Берлин не се шегува.
Фонтини-Кристи престана да пише и погледна човека от Рим:
— Много странно. Немците може и да крещят заповедите си там при вас. Още не са дошли тук в Милано.
Тримата мъже се спогледаха. Савароне разбра, че все още не са му съобщили всичко.
— Както казах, информацията ни не е пълна — заговори човекът от Рим. — Но знаем някои неща. Например какви са интересите на Берлин. Висшето командване на Германия желае Италия недвусмислено да заеме страна. Мусолини се колебае. По много причини и не на последно място заради противопоставянето на влиятелни хора като вас…
Мъжът замълча. Изглеждаше неуверен. Не в това, което смяташе да каже. По-скоро се чудеше как да го каже.
— Продължавайте. Какво имате предвид?
— Казват, че интересът към вас е вдъхновен от гестапо. Нацистите искат да дадат пример на непокорните. Искат да смажат опозицията на Мусолини.
— Разбирам това. Е, и?
— Не се доверяват особено много на Рим. На провинцията пък не се доверяват никак. Немци ще проведат операцията довечера.
— Немци ще направят такова нещо в Милано? Мъжът кимна.
Савароне остави молива и се загледа в куриера. Но мислите му бяха другаде. Бяха при гръцкия товарен влак от Солун, който той посрещна в планините на Шамполук. И при товара му. При контейнера на Константинополската патриаршия, сега заровен в замръзналата земя.
Това му се струваше невероятно, но в тези времена на лудост и безумие невероятните неща бяха ежедневие. Дали немците не бяха научили за влака от Солун? Знаеха ли за контейнера? Света Дево! По никакъв начин не биваше да попада в ръцете им! И на всички като тях.
— Сигурна ли е информацията ви?
— Напълно.
С Рим би могъл да се справи. Италия имаше нужда от заводите „Фонтини-Кристи“. Но ако германската намеса беше свързана с контейнера от Солун, Берлин нямаше да обърне никакво внимание на италианските интереси. Нямаше да се спре пред нищо, за да го притежава.
И затова да се запази контейнерът беше по-важно от всичко останало. Дори от живота. Тайната не биваше да попада в неподходящи ръце. Не сега. Може би и никога, но със сигурност не сега.
Всичко беше в ръцете на Виторио. Както винаги. Най-способният от всички тях. Какъвто и да беше, той си оставаше Фонтини-Кристи и не би потъпкал честта на семейството. Той беше достоен противник на немците. Трябваше да му каже за влака от Солун. Да му опише подробно поетите ангажименти към ордена „Ксенопи“. Времето беше дошло.
Датата, издълбана в камъка, за да остане с хилядолетия, беше само намек, само косвено указание в случай на внезапна смърт по естествени или неестествени причини. Не беше достатъчна.
Виторио трябваше да научи и да поеме отговорността, която надминаваше всичко, което би могъл да си представи. Пред тези документи всичко останало беше маловажно и незначително.
Савароне погледна тримата мъже.
— Тази вечер срещата няма да се състои. Когато дойдат, ще заварят само едно семейно събиране. Празнична вечеря. Всичките мои деца, с техните деца. Но и най-големият ми син трябва да присъства. Опитвах се да се свържа с него целия следобед. Сега ще трябва да го намерите вие. По телефона. Позвънете на всички номера в Милано, ако трябва, но го намерете! Ако го откриете късно, кажете му да мине по пътя през конюшнята. Не бива да влиза заедно с хайката.