Тръгна си от летище „Де Гол“, убеден, че е огорчил един приятен човек, който би споменал на колегите си за него. Отново взе такси.
— Хотел „Пон Роял“, моля. На „Ру де Бак“.
Адриан го видя на една маса в малко кафене на „Ру Дюмон“. Беше американец, пиеше бяло вино и имаше вид на студент, готов да ближе едно питие цяла вечер, заради цената. Възрастта му нямаше значение — беше достатъчно висок. Адриан се приближи до него.
— Здрасти!
— Здрасти — отговори младият човек.
— Може ли да седна? Да те почерпя едно?
— Че защо не?
Адриан седна.
— В Сорбоната ли учиш?
— Не. В Школата по изящни изкуства. Художник съм. Ще ви нарисувам за тридесет франка. Става ли?
— Не, благодаря. Но ще ти дам много повече, ако направиш нещо друго за мен.
Студентът го изгледа подозрително, с неодобрение:
— Не се занимавам с контрабанда. По-добре си вървете. Аз спазвам законите много стриктно.
— Аз също. Нещо повече. Юрист съм. Прокурор. Мога да го докажа с документ.
— Не приличате на такъв.
— Просто ме изслушай. Какво ще ти струва? Пет минути и малко прилично вино.
В девет и петнадесет сутринта Адриан спря с лимузината пред стъклената врата на терминала на скандинавските авиолинии. Беше облечен с дълго, разширяващо се надолу палто от бяла материя. Приличаше на идиот, но пък не можеше да остане незабелязан. На главата си носеше бяла шапка с широка периферия, леко спусната надолу, за да засенчи лицето му. Под шапката имаше огромни тъмни очила, които скриваха очите му, а на врата си беше увил син копринен шал, който се показваше през яката на палтото.
Униформеният шофьор излезе, заобиколи колата, отвори му вратата, за да слезе, и повика носач за куфарите на важния пътник. Трите големи бели кожени куфара бяха качени на ръчна количка и откарани.
Адриан мина през автоматичната врата и се запъти към гишето за регистрация на пътници.
— Чувствам се отвратително! — каза той с унищожителен глас. Държеше се, сякаш имаше махмурлук. — Много ще се радвам, ако ми създавате колкото се може по-малко главоболия. Искам да натоварите багажа ми последен. Дръжте го при вас до последния момент. Досега никой не мие отказвал такова нещо. Господинът вчера ме увери, че няма да има проблеми.
Служителят го изгледа объркано. Адриан хвърли билета си на плота.
— Изход четиридесет и две, господине — отговори служителят и му върна билета. — На самолета ще ви приемат в десет часа.
— Ще чакам ей там — каза Адриан и посочи редицата пластмасови столове в чакалнята. — Това, което казах за багажа, не е шега. Къде е мъжката тоалетна?
В десет без двадесет един висок строен младеж с джинси, американско военно яке и каубойски ботуши влезе в терминала. Запъти се направо към мъжката тоалетна. На лицето му имаше малка брадичка, а на главата — широкопола шапка.
В десет без осемнадесет Адриан стана от пластмасовия стол и пресече пълната с хора зала. Бутна вратата, на която пишеше „Hommes“ и влезе.
Вътре двамата несръчно размениха дрехите си.
— Чуден човек! Можеш ли да се закълнеш, че в това шантаво палто няма нищо?
— Няма. Току-що го купих… Ето ти билетите. Отиди на четиридесет и втори изход. Можеш и да хвърлиш квитанциите за багажа. Не ме интересува. Освен ако не ти трябват куфарите. Много скъпи са. И чисти.
— И в Стокхолм никой няма да ме спипа? Гарантираш ли?
— Да. Ако използваш собствения си паспорт и истинското си име. Дадох ти моя билет това е всичко. Дадох ти и бележка, за да го докажеш. Можеш да ми вярваш, никой няма да ти направи нищо. Не знаеш къде съм, и толкова. Това е всичко.
— Ти си куку. Но ми плати образованието поне за две години напред, а ще остане и за харчене. Ти си добро куку.
— Да се надяваме, че съм добър. Дръж малко огледалото. — Адриан притисна брадата към лицето си — залепи се веднага. Огледа резултата и доволен си нахлупи широкополата шапка. — Това е. Да тръгваме. Изглеждаш както трябва.
В десет без единадесет минути един висок човек с дълго бяло палто, бяла шапка, син шал и тъмни очила мина покрай служителя на Скандинавските авиолинии и се запъти към четиридесет и втори изход.
Тридесет секунди след това от мъжката тоалетна излезе брадат младеж — очевидно американец — с изцапано военно яке, джинси, каубойски ботуши и нахлупена шапка и се изгуби в тълпата. След миг излезе от терминала, видя спряло такси, качи се в него и свали брадата.
— Казвам се Люълин — извика той на служителя на южноафриканските авиолинии след малко. — Съжалявам, че закъснях. Ще мога ли да се кача?
Негърът с приятно лице се усмихна и отговори: