Съсредоточи вниманието си върху по-младия, силен човек, който крачеше зад монаха. Лицето му беше едро, очите разположени широко, веждите и късо подстриганата му коса бяха изсветлели от слънцето. Беше на около четиридесет и пет — не повече. И походката му — тя издаваше решителност, енергичност. Но мъжът не държеше особено околните да забелязват тези му качества. Андрю беше командвал такива хора.
Монахът продължи към мраморните стъпала и прехвърли кошницата в лявата си ръка. С дясната затърси ключа под одеждата си. Спря на последното стъпало и отново се обърна към младия. Гласът му сега беше по-спокоен, примирен с присъствието на мирянина. Говореше бавно и Андрю разбра какъв беше езикът — гръцки.
Докато слушаше, достигна до още едно, не по-малко очевидно заключение. Едрият мъж беше Теодор Анаксас Дакакос. Той е като бик.
Свещеникът отключи вратата, гъркът го последва и двамата влязоха.
Андрю остана залегнал в тревата още няколко минути. Трябваше да помисли. Какво беше довело Дакакос в Кампо ди Фиори? Какво търсеше тук?
И докато се питаше, започна да се оформя и отговорът. Дакакос, самотникът, беше невидимата сила, движеща нещата. Разговорът на пътя не беше разговор между непознати.
Трябваше да разбере дали Дакакос е дошъл в Кампо ди Фиори сам, или е довел охрана. & къщата не се виждаше никой, прозорците бяха тъмни, не се чуваше и звук. Оставаше конюшнята.
Андрю пропълзя назад в мократа трева и се прикри зад един храсталак. Изправи се и извади от джоба си малък пистолет „Берета“. Изкачи се на банкета над пътя и прецени ъгъла на пътя към конюшнята. Ако там имаше хора на Дакакос, нямаше да е трудно да ги елиминира. Без изстрели — това беше най-важното. Оръжието щеше да използва само за заплаха.
Андрю тръгна приведен към пътя за конюшнята. Скоро се появиха покривите й и той се спусна тихо надолу по склона към нея.
Пред вратата беше паркирана една стоманеносива „Мазарати“, чиито гуми бяха изцапани с кал. Не се чуваха гласове, нямаше признаци за живот — единственият звук беше шумоленето на околните гори.
Андрю се наведе, взе шепа пръст и я запрати към прозореца, на двадесетина метра от другата страна на пътя.
Не се появи никой. Хвърли още една шепа пръст и камъчета — този път вдигна повече шум и беше невъзможно да не го чуят.
Нищо. Не се показа никой.
Андрю се приближи предпазливо до колата и спря пред нея. Пътят беше мокър от превалелия преди това дъжд.
Откъм неговата страна нямаше следи от стъпки. Той заобиколи и погледна откъм страната на шофьора. Там имаше ясно отпечатани подметки. Дакакос беше сам.
Нямаше никакво време за губене. Трябваше да вземе картината от стената и да тръгне към Шамполук. Имаше нещо символично във факта, че намира Дакакос в Кампо ди Фиори. Животът на доносника щеше да свърши там, откъдето беше започнала манията му. „Очите“ го заслужаваха.
Сега в къщата имаше запалени лампи, но само в прозорците вляво от входа. Андрю се прилепи до стената и се прокрадна до прозореца, който светеше най-силно. Приближи се до него и надникна вътре.
Стаята беше огромна. Имаше камина, множество столове и канапета. Горяха две лампи — едната до канапето в дъното, другата вдясно от един фотьойл. Дакакос стоеше край камината и жестикулираше, а монахът седеше на стол с гръб към Андрю и се виждаше само тилът му. Не можеше да чуе гласовете им. Не можеше да разбере дали гръкът носи оръжие, така че трябваше да приеме, че има.
Андрю измъкна една тухла от бордюра на алеята и се върна край прозореца. Изправи се, стиснал пистолета в дясната си ръка, а тухлата — в лявата. Дакакос се приближи до монаха. Гръкът се молеше или обясняваше, сериозно и съсредоточено.
Моментът беше този.
Андрю закри очи с пистолета и запрати тухлата в средата на прозореца. Разлетяха се стъкла и трески. Светкавично след това той разби останалите стъкла с дръжката на пистолета, насочи оръжието през дупката и изкрещя с всички сили:
— Ако мръднете и на сантиметър, ще умрете!
Дакакос замръзна.
— Вие? — прошепна той. — Но трябваше да ви арестуват!
Главата на Дакакос беше отпусната напред, а грозните рани от дръжката на пистолета кървяха обилно. Нищо не подхождаше на този човек така, както мъчителната смърт, помисли си Андрю.
— За Бога! Имайте милост! — извика монахът от отсрещния стол, където седеше завързан и безпомощен.