— Връщам се веднага — каза Адриан.
— Не, не, не се връщай. Той не би искал това. Знаеш какво трябва да направиш.
— Да — каза Адриан след малко.
— Адриан?
— Да?
— Трябва да ти кажа две неща, но не искам да говорим за тях. Можеш ли да разбереш?
— Мисля, че да — отговори Адриан.
— Дойде един офицер. Полковник Таркингтън. Беше достатъчно добър, за да разговаря сам с мен. Знам за Андрю.
— Съжалявам.
— Доведи го тук. Има нужда от помощ. От цялата помощ, която можем да му осигурим.
— Ще се опитам.
— Сега е много лесно да се обърна назад и да кажа: „Да, сега вече виждам. Разбирам.“ Той винаги е забелязвал само резултатите от властта над другите. Никога не си е давал сметка за усложненията, не е изпитвал състрадание.
— Хайде да не говорим за това — припомни й той.
— Да. Не искам да говорим… Боже! Колко ме е страх!
— Моля те, майко!
Джейн дишаше тежко. Адриан чуваше.
— Има и още нещо. Дакакос беше тук. Разговаря с баща ти и с мен. Трябва да му се довериш. Баща ти го пожела. Беше убеден, че трябва. Аз също.
…провери източника си…
— Той ми изпрати телеграма. Щял да ме чака.
— В Кампо ди Фиори — допълни Джейн.
— Какво каза за Андрю?
— Че по всяка вероятност ще се забави. Не навлезе в подробности, говореше само за теб.
— Сигурна ли си, че не искаш да се върна?
— Да, сигурна съм. Няма с какво да ми помогнеш. И той не би го искал. — Тя замълча за миг. — Адриан, кажи на брат си, че баща ви не научи. Умря, убеден, че и двамата му синове са това, за което ги е смятал.
— Ще му кажа. Скоро ще ти се обадя пак.
Казаха си дочуване.
Баща му беше мъртъв. Беше си отишъл и празнотата беше непоносима. Седеше край телефона и усещаше, че по челото му избива пот, а стаята беше хладна. Изправи се. Трябваше да действа бързо. Дакакос беше тръгнал към Кампо ди Фиори. Също и убиецът, но гръкът не знаеше това.
Седна на бюрото и започна да пише. Сякаш седеше у дома си в Бостън и нахвърляше бележки за кръстосания разпит на следващия ден.
Но сега не ставаше дума за следващия ден, а за довечера. И много малко неща му идваха наум.
Спря на разклона, извади картата и се вгледа в нея на светлината от арматурното табло. Разклонът беше отбелязан. До Лавено нямаше други разклонения. Баща му беше казал, че на входа на Кампо ди Фиори има големи каменни колони.
Подкара отново и напрегна очи в тъмнината, за да ги види. Откри ги четири километра след разклона. Спря срещу портата и насочи електрическото си фенерче през прозореца. Пътят, виещ се през гората, беше точно както го беше описал баща му.
Зави и тръгна по него. Изведнъж в гърлото си усети сухота, пулсът му се ускори. Обзе го страх от неизвестността. Искаше да се срещне с нея колкото се може по-бързо, преди страхът да го овладее напълно. Подкара по-бързо.
Нямаше никакви светлини.
Огромната бяла къща стоеше изправена в неземната тишина и в тъмнината излъчваше някакво мъртвешко величие. Адриан спря срещу мраморните стъпала на входа, угаси мотора и с неохота — фаровете. Слезе от колата, извади фенерчето и прекоси алеята.
За миг луната освети зловещата картина и отново се скри. Небето беше заоблачено, но нямаше да вали — облаците бяха тънки и се движеха прекалено бързо. Въздухът беше сух, наоколо не помръдваше нищо.
Адриан стигна до най-долното стъпало и запали фенерчето, за да види колко е часът. Единадесет и половина. Дакакос го нямаше. Брат му също. Не беше възможно да не чуят колата. Не беше възможно да спят. Оставаше старият монах. Той би си легнал. Адриан извика:
— Има ли някой тук? Аз съм Адриан Фонтайн и искам да говоря с вас!
Тишина.
Не, не съвсем. Нещо помръдна. Чу се драскане, едва доловимо цвъркане. Насочи фенерчето натам. В светлото петно видя как няколко плъха — три, четири, пет — излизат през счупеното стъкло на прозореца и лазят по перваза.
Задържа фенерчето. Ясно се виждаха счупените стъкла. Приближи бавно, обзе го страх.
Кракът му потъна в пръстта. Изхрущя стъкло. Застана пред прозореца и насочи фенерчето.
Дъхът му секна, защото срещу него заблестяха два чифта животински очи. Те се стрелнаха нагоре стреснато и гневно.
Тварите побягнаха шумно. Чу се трясък — сигурно бяха блъснали някаква порцеланова ваза.
Адриан си пое дъх и потрепери. Изведнъж го лъхна миризма на леш, която щеше да го задуши. Очите му се навлажниха. Задържа дишането си и се покатери на перваза. Притисна носа и устата си с ръка и освети стаята.
Олюля се от ужас. Двата трупа — единият в черно расо, завързан за стола, а другия полугол на пода — бяха ужасяващи. Дрехите и плътта бяха разкъсани от животински зъби, засъхналата по пода кръв беше мокра от животинска урина.