Адриан се олюля и повърна. Вляво от себе си видя врата и се втурна нататък, за да си поеме дъх.
Беше в кабинета на Савароне Фонтини-Кристи — човек, който никога не беше виждал, но сега мразеше с цялата омраза, на която беше способен. Дядо му, който беше причина за толкова много смърт и нещастия.
За какво?
— Дяволите да те вземат! — изкрещя вън от себе си, сграбчи стола с високата облегалка и го тресна с всички сили на пода.
Изведнъж си спомни за какво е дошъл и насочи фенерчето към стената. Вдясно, под нарисуваната Богородица. Рамката беше там, но стъклото беше счупено. Картината я нямаше.
Свлече се на колене и се разтрепери. Очите му се напълниха със сълзи.
— О, Боже! — прошепна той. Болката беше непоносима. — Брат ми!
ЧАСТ ТРЕТА
29.
Андрю спря ландроувъра край планинското шосе и напълни капачката на термоса с горещо кафе. Движеше се добре. Според картата би трябвало да се намира на десет километра от селцето Шамполук. Беше сутрин. Първите слънчеви лъчи вече проблясваха над склоновете на околните планини. След малко щеше да влезе в Шамполук и да купи нужната екипировка.
Адриан беше далече. Андрю можеше да си позволи да спре и да обмисли нещата добре. Освен всичко друго брат му щеше да открие труповете в Кампо ди Фиори и да изпадне в паника. Щеше да се обърка, да не знае какво трябва да прави. Той не беше свикнал да се сблъсква с насилствената смърт — твърде далеч беше от нея. Войниците са нещо друго — той самият е нещо друго. Физическите сблъсъци, дори с проливане на кръв, изостряха сетивата му, изпълваха го с някакво опиянение и с енергия. Движенията му ставаха по-уверени.
Контейнерът щеше да бъде негов. Сега трябваше да се съсредоточи. Да премисли всяка дума, всеки знак. Извади листата със спомените на баща си и ги насочи към светлината.
…Семейство Голдони живееше в село Шамполук. Според сведения на общината в Зермат това семейство все още съществува и е разпръснато в целия район. Най-възрастен от тях в момента е някой си Алфредо Голдони. Той живее в къщата на баща си и на дядо си, в подножието на планината, на запад от селото. От поколения хората от това семейство са били най-опитните планински водачи в Италианските Алпи. Савароне често използваше услугите им и освен това ги наричаше „приятели“ за разлика от хората, с които беше принуден да се среща в работата си — на тях той се доверяваше далеч по-малко. Възможно е да е оставил някаква информация на бащата на Алфредо Голдони. При смъртта си той я е предал на първородното си дете — син или дъщеря — според местния обичай. Ако се окаже, че Алфредо не е най-възрастният брат, търсете сестра му.
В планината на север, ако не се лъжа, между железопътните спирки Крахен Аусблик и Грайер Гипфел имаше малка странноприемница, която се държеше от семейство Капомонти. Според данните, получени в Зермат (не желаех да правя проучвания в Шамполук, за да не събудя подозрения), тази странноприемница съществува и в момента. Доколкото разбрах, тя е била разширена. Държи я Натон Лефрак — наследник на семейство Капомонти по съребрена линия. Помня този човек. Разбира се, тогава той още не беше мъж, защото е само една или две години по-млад от мен. Баща ми търгуваше с тях. Станахме добри приятели. Ясно си спомням, че той беше любимец на семейството и всички се надяваха, че ще се ожени за някоя от дъщерите. Изглежда, така е и станало.
Като деца и по-късно като юноши никога не сме ходили в Шамполук, без да се отбием в тази странноприемница. Приемаха ни топло и си спомням приятни вечери с много смях и уют край запалената камина. Тези хора бяха много прями и сърдечни. Савароне ги харесваше много и беше сигурен, че ако им повери някаква тайна, те ще мълчат до гроб…
Андрю остави ксерокопията и взе картата. Вгледа се внимателно в железопътната линия и го обзе безпокойство. От многото спирки, които беше споменал баща му, сега имаше само четири и никоя от тях нямаше думата „ястреб“ в името си.
Защото на картината от кабинета в Кампо ди Фиори не бяха изобразени ловци, които гонят птици от храсталака, както си спомняше баща му. Наистина имаше ловци, но очите и оръжията им бяха насочени напред, в далечината, а ястребите се рееха над тях — да се опитват да уловят нещо, беше безполезно.
Сред имената на спирките по железопътната линия, които баща му успя да си спомни, нямаше нито едно с думата „ястреб“, а би трябвало да е имало. Вече не съществуваше. Беше минал половин век. Планинските проходи едва ли можеха да служат за ориентир — кой си спомняше името на трамвайна спирка тридесет години след като релсите са покрити с асфалт? Той остави картата и отново взе спомените. Ключът към загадката се намираше някъде в тях.