Спряхме в центъра на селото, за да обядваме или за да пием следобеден чай, не мога да си спомня точно. Савароне излезе от ресторанта и отиде в телеграфната станция, за да провери дали няма телеграма за него — това си спомням. Върна се много разтревожен и се обезпокоих, че излетът ни може да свърши, преди да е започнал. Докато се хранехме обаче, дойде нова телеграма и Савароне се успокои. И дума не можеше да става за връщане в Кампо ди Фиори. Ужасният момент отмина.
От ресторанта се отбихме в магазина на един търговец с немско име. Баща ми купуваше провизии от този човек, защото изпитваше съжаление към него. Беше евреин, а за баща ми ширещият се по онова време антисемитизъм беше немислим. Смътно си спомням, че в магазина онази вечер се случи нещо неприятно. Не помня точно какво, но беше нещо много сериозно и баща ми се ядоса. И се натъжи, ако паметта ми не ме лъже. Имам чувството, че не ми казаха всичко, но след толкова много години не мога да съм сигурен.
Тръгнахме от магазина и продължихме към къщата на Голдони с конска каруца. Спомням си, че много исках да се похваля с новата си раница, защото за мен тя символизираше мъжественост. Бях ужасно горд с нея. И отново си мисля, че у Голдони настроението беше мрачно — не биеше на очи, но беше такова. Не знам защо това впечатление се е запазило след толкова много време, но го свързвам с факта, че никой не обръщаше внимание на раницата ми. Домакините изглеждаха разстроени и притеснени. Уговорихме се един от синовете да ни заведе в планината на следващия ден и продължихме към странноприемницата на Капомонти. Помня, че когато тръгнахме, вече беше тъмно. Беше лято, следователно е било към 7,30 — 8 часа.
Андрю се замисли за фактите. Баща и син пристигат в селото, хапват нещо, купуват провизии от някакъв презрян евреин, след това отиват в къщата на планинските водачи. Разглезеното дете се чувства пренебрегнато, защото никой не обръща внимание на новата му раница. Важната информация се свеждаше до името Голдони.
Андрю допи кафето и завинти капачката на мястото й.
Слънцето сега беше по-високо. Беше време да действа. Обзе го опиянение — целият му досегашен опит щеше да влезе в действие през следващите няколко дни. Някъде в планината беше скрит един контейнер — щеше да го намери.
Щеше да получи възмездие за всичко.
Майорът завъртя контактния ключ и форсира двигателя. Трябваше да си купи екип и оръжие. И да се види с един мъж, наречен Голдони. Или жена, скоро щеше да разбере.
Адриан седна зад кормилото на колата и избърса устата си с носна кърпа. Вкусът на повръщано не се махаше от устата му точно както от ума му не се махаше гледката на обезобразените тела. Или миризмата на леш от ноздрите му.
По челото му се стичаше пот. Такова напрежение и такъв страх не беше преживявал никога.
Отново му се повдигна — започна да диша дълбоко, за да го потисне. Трябваше да намери сили, разум, за да продължи нататък. Не можеше да остане в тъмната кола, без да прави нищо цялата нощ. Трябваше да се овладее и да започне да мисли. Само това му беше останало — способността да мисли.
Той извади машинално спомените на баща си и запали фенерчето. Думите и друг път му бяха помагали — умееше да ги анализира, да долавя скрития им смисъл, сложността и простотата им. В това той беше експерт — така, както брат му беше експерт в смъртта.
Адриан разгърна страниците и се зачете бавно, внимателно. Баща и син отиват в селцето Шамполук. След това се налагаше впечатлението, че нещо не е наред. Когато се върнал, бил много обезпокоен… момчето се страхувало за пътешествието-. Един магазин, собственост на евреин, гняв. Не си спомня точно каква неприятност се е случила… но е било сериозно. И тъга. Тъга и гняв. След това тези чувства отстъпват мястото си на объркване и смущение. Момчето не получава търсеното внимание. Домакините са разстроени и притеснени. Вниманието им е насочено другаде. Към какво? Към тъгата? Към гнева? Следват неясни спомени за топло посрещане и отново объркване и угриженост.
Не помня много от това, което се случи в странноприемницата на Капомонти, освен че ни посрещнаха радушно, както много пъти преди това. Спомням си, че тогава за първи път имах своя собствена стая и не трябваше да съм с братята си. Това беше нещо ново и се чувствах съвсем пораснал. Вечеряхме и след това баща ми и старият Капомонти изпиха доста уиски. Помня това, защото си легнах, за да си почина за изкачването на следващия ден. По-късно отдолу чух силни, войнствени гласове и си помислих, че могат да събудят и другите гости. Странноприемницата тогава беше съвсем малка, а имаше още трима или четирима нощуващи. Това беше нещо необичайно за мен, защото никога не бях виждал баща си пиян. И до ден днешен не знам дали наистина е бил пиян, но шумът беше значителен. За един седемнадесетгодишен юноша, очакващ истинския подарък за рождения си ден — изкачването в планината, — мисълта за слабия, ядосан баща беше смущаваща.