Старият Голдони го посрещна с пресилена радост — уморен инвалид, боящ се да не обиди гостенина си, благодарен за рядката възможност да поприказва с някого.
След като се представи, Андрю седна срещу сакатия си домакин, а намръщената жена им донесе вино. Чуканчетата на краката му бяха на една ръка разстояние. Фигурата беше гротескна. Андрю не понасяше грозотата, не можеше да свикне с нея.
— Не сте ли чували името Фонтайн?
— Не, господине. Мисля, че е френско. Но вие сте американец.
— А името Фонтини-Кристи говори ли ви нещо? Очите на Голдони се промениха. У него се събуди отдавна забравена тревога.
— Да, разбира се — каза сакатият с променен глас. — Фонтайн, Фонтини-Кристи. Италианското име става френско, а го носи американец. Мина толкова много време. Вие Фонтини-Кристи ли сте?
— Да. Внук съм на Савароне.
— Голям индустриалец от Севера. Помня го. Не много добре, разбира се. Престана да идва в Шамполук някъде след двадесет и пета година.
— Хора от вашето семейство са го водили в планината.
— Водили сме всички.
— А вие лично излизали ли сте в планината с дядо ми?
— Не е изключено. Като бях млад, излизах доста често.
— Не си ли спомняте със сигурност?
— Та аз съм водил хиляди хора…
— Току-що казахте, че го помните.
— Не много добре. Повече ми е познат по име. Какво точно ви интересува.
— Един преход в планината, направен от баща ми и дядо ми, преди петдесет години.
— Шегувате ли се?
— Говоря съвсем сериозно. Баща ми Виктор, Виторио Фонтини-Кристи, ме изпрати от Америка, за да науча някои неща. Нямам много време, така че ще имам нужда от помощта ви.
— С удоволствие ще ви помогна с каквото мога, но не знам откъде да започна. Та това е станало преди петдесет години! Кой би си спомнял такова нещо?
— Този, който ги е водил. Според баща ми, бил е някой от синовете на семейство Голдони. Датата е четиринадесети юли 1920 година.
Андрю не беше сигурен — може би гротескната фигура на инвалида помръдна, за да облекчи някаква болка, или се замисли, но Голдони реагира, когато чу датата. И веднага прикри тази реакция с думи:
— Юли 1920. Та това са две поколения! Би трябвало да ми кажете нещо по-конкретно.
— Водачът е бил от семейството ви.
— Не съм бил аз. Тогава съм бил петнадесетгодишен. Тръгнах в планината съвсем млад, но не чак толкова. Не и като основен водач.
Андрю се вгледа в очите на сакатия. Голдони изглеждаше притеснен. Не му хареса погледът и сведе очи. Андрю се наведе напред.
— Но все нещо си спомняте, нали? — Не беше в състояние да прикрие студенината в гласа си.
— Не, сеньор Фонтини-Кристи. Не помня нищо.
— Преди малко споменах датата 14 юли 1920 година. За вас тя е позната.
— Прекалено отдавнашна е, за да я помня.
— Трябва да ви кажа, че съм военен. Разпитвал съм стотици хора и зная кога ме лъжат.
— Нямам такова намерение, сеньор. За какво ми е? С удоволствие бих ви помогнал, ако можех.
Андрю продължи да го гледа.
— Преди години по линията на юг от Зермат е имало спирки.
— Останали са няколко — каза Голдони. — Не много. Сега от тях няма нужда.
— Кажете ми, всички те имаха имена на птици, нали?
— Някои — прекъсна го планинецът. — Не всички.
— А имаше някоя с думата „ястреб“ в името? Ястребово… нещо?
— Ястреб? Защо питате това?
Едрият осакатен планинец вдигна поглед. Сега беше уверен и нетрепващ.
— Кажете ми имаше ли такава спирка?
Голдони остана мълчалив.
— Не — каза той след малко.
Андрю се облегна назад.
— Вие ли сте най-големият син на семейство Голдони?
— Не. Очевидно някой от братята ми е бил с баща ви и дядо ви.
Андрю започна да разбира. Алфредо Голдони беше получил къщата, защото беше останал без крака.
— Къде са братята ви? Искам да поговоря и с тях.
— Съжалявам, но отново трябва да ви попитам дали не се шегувате. Братята ми са мъртви. Всички знаят това. Братята ми, чичо ми, двама мои братовчеди. Всички са мъртви. В Шамполук вече няма планински водачи от семейство Голдони.
Андрю престана да диша. Осъзна казаното и пое дълбоко дъх. Едно-единствено изречение беше ликвидирало цялата му преднина.
— Трудно ми е да повярвам — каза тон студено. — Всичките тези хора мъртви? Как са умрели?
— Затрупа ги лавина, сеньор. През шестдесет и осма едно цяло село беше затрупано. Изпратиха спасителни екипи чак от Зермат. Водеха ги нашите хора. Три държави ни удостоиха с най-високите си отличия. За останалите това не беше от голяма полза, но аз получавам малка пенсия. Тогава загубих краката си. От премръзване. — Той потупа остатъците от мускулестите му някога крака.