— И не знаете нищо за онзи преход през 1920 година?
— Как бих могъл?
— Имам описанията на баща ми. — Андрю извади ксерокопията от джоба си.
— Това е нещо друго. Трябваше да ми кажете в самото начало. Прочетете ми ги.
Андрю ги прочете. Описанията бяха неясни, представите, които предизвикваха — противоречиви. Хронологията на събитията беше объркана, а също и характерните особености на маршрута.
Голдони слушаше. От време на време затваряше подпухналите си очи и извръщаше лице на една страна, сякаш се мъчеше да събуди зрителните си представи. Когато Андрю завърши, той поклати замислено глава.
— Съжалявам, сеньор. Това, което ми прочетохте, би могло да се отнася за двадесет или тридесет различни маршрута. Доста от описаните неща изобщо не са в нашия район. Простете ми, но мисля, че баща ви е сбъркал. Предполагам, че говори за една пътека, която се намира на запад оттук. Не е трудно да се заблуди.
— И нищо не ви се струва познато?
— Напротив. Всичко. И нищо. Това са описания на местности, пръснати на стотина квадратни километра площ. Съжалявам. Не е възможно да ви кажа нищо конкретно.
Андрю беше объркан. Все още имаше чувството, че планинецът лъже. Трябваше да опита още нещо. След това можеше да действа. Ако и това не доведеше доникъде, щеше да приложи друга тактика.
…Ако се окаже, че Алфредо не е най-възрастният брат, търси сестра…
— Вие ли сте най-възрастният жив Голдони?
— Не. Имам две по-големи сестри. Едната е жива.
— Къде е тя?
— В Шамполук. На „Виа Сестина“. Синът й обработва земята ми.
— Как се казва? По мъж?
— Капомонти.
— Капомонти? Това са съдържателите на странноприемницата, нали?
— Да, сеньор.
Андрю стана и прибра спомените на баща си в джоба си. Стигна до вратата и се обърна:
— Възможно е да се върна.
— За мен ще е удоволствие.
Андрю се качи на джипа и запали мотора. Оттатък оградата племенникът седеше неподвижно на кормилото на трактора и го наблюдаваше. Лицето му сякаш казваше: „Махай се оттук! Трябва да изтичам до къщата, за да чуя за какво си дошъл.“
Андрю освободи ръчната спирачка и натисна газта. Ландроувърът пое по пътя, направи обратен завой и тръгна към селото.
Изведнъж очите му се спряха на нещо твърде очевидно и нормално, за да му обърне внимание. Изруга.
Покрай пътя имаше стълбове с телефонен кабел.
Безпредметно беше да търси старицата на „Виа Сестина“ — нямаше да е там. Хрумна му нещо друго. При новите обстоятелства това беше по-добрата стратегия.
— Жено! — изкрещя Голдони. — Бързо! Помогни ми! Телефонът!
Жена му бързо влезе в стаята и улови ръкохватките на инвалидния стол.
— Да се обадя ли аз? — попита тя.
— Не, аз ще позвъня. — Набра номера. — Лефрак? Чуваш ли ме? Той дойде. След толкова много време. Фонтини-Кристи. Но не каза това, което трябваше. Търси железопътна спирка, в чието име има „ястреб“. Не каза нищо повече. Не ми вдъхва доверие. Трябва да се свържа със сестра си. Събери другите. Ще се срещнем след час… Не тук! В странноприемницата.
Андрю беше залегнал в тревата срещу къщата и наблюдаваше прозорците и вратата с бинокъла си. Слънцето залязваше зад западните склонове и скоро щеше да се стъмни. В къщата запалиха лампи — вътре се движеха сенки. Нещо ставаше.
Една кола дойде на заден ход по алеята. От нея изскочи племенникът и изтича до вратата. Тя се отвори.
Появиха се Голдони в инвалидния стол и жена му. Младежът избута стола до колата. Голдони стискаше нещо в ръце. Андрю фокусира бинокъла върху предмета.
Приличаше на голяма книга, но не съвсем. Голям, тежък том. Счетоводна книга.
Жената на Голдони задържа вратата на колата отворена, а племенникът улови безкракия човек под мишниците и го премести на седалката. Голдони се сгърчи от болка, жена му го закопча с предпазния колан.
През отворената врата Андрю можеше да види безкраката фигура на Голдони. Отново насочи бинокъла към голямата книга в ръцете му — стискаше я, сякаш беше нещо невероятно ценно и се боеше да не го изгуби. След това Андрю видя, че в ръцете си старецът държи и още нещо, нещо познато. Между книгата и гърдите му се виждаше парче лъскав метал. Беше цев на къса, едрокалибрена ловджийска пушка — от тези, които използват враждуващите фамилии от Юга. В Сицилия. Наричаше се „лупара“ — от „лупо“, вълк. На повече от двадесет метра тя не стреляше точно, но от малко разстояние можеше да повдигне човек от земята.
Голдони пазеше книгата с много по-силно оръжие от неговия магнум. Андрю погледна младежа. От колана му стърчеше дръжка на пистолет. Беше голяма.
И двамата планинци бяха въоръжени. Охраняваха книгата. Нежелан човек не можеше да се приближи до нея. Какво ли…