Първият том беше от 1907 година. Нямаше отбелязани месеци — явно това беше въведено по-късно.
Проследи с поглед томовете, докато стигна до 1920 година. Първият — от януари до юни — беше на мястото си.
От юли до септември го нямаше. Вместо него на празното място набързо беше натъпкан том от 1967 година.
Алфредо Голдони — безкракият инвалид — го беше измамил. Беше избягал. Андрю се обърна към жена му. Беше паднала на колене и продължаваше да трепери. Нямаше да е трудно да направи това, което трябваше, да научи това, каквото трябваше.
— Ставай! — каза той.
Пренесе безжизненото тяло през нивата и навлезе в гората. Нямаше луна — във въздуха се носеше ароматът на дъжд, а небето беше натежало от черни облаци. Лъчът на фенерчето му се поклащаше с всяка стъпка.
Времето. Сега единствено времето имаше значение.
И изненадата. Трябваше да прибегне до изненада.
Според жена му, Алфредо Голдони беше отишъл в странноприемницата на Капомонти. Всички били отишли там. Сподвижниците на Фонтини-Кристи се бяха събрали, защото един непознат не е казал думите, които трябва.
31.
Адриан се върна в Милано, но не отиде в хотела, а подкара към летището — не беше сигурен как точно ще направи това, което трябваше, но беше сигурен, че ще го направи.
Трябваше да се добере до Шамполук. Един убиец — брат му — беше на свобода.
Някъде в огромния летищен комплекс на Милано трябваше да има свободен самолет. И пилот. Или поне някой, който да му каже къде може да намери такива, без значение на каква цена.
Караше с максимална скорост и беше отворил четирите прозореца. Вятърът, който го шибаше по лицето, му помагаше да се владее, да не мисли. Защото мислите му бяха твърде мъчителни.
— Край Шамполук има малко летище, което се използва от богатите — каза пилотът. Чиновникът от нощната смяна в офиса на „Алиталия“ го беше събудил и повикал срещу солидно възнаграждение. — Но по това време то не функционира.
— Можете ли да стигнете дотам?
— Не е далеч, но теренът е много лош.
— Можете ли да го направите?
— Ако не успеем, ще имам достатъчно гориво, за да се върна. Аз ще преценя дали се налага, не вие. Но искам да е ясно, че ако не успеем, няма да получите обратно нито една лира.
— Няма значение.
Пилотът се обърна към служителя на „Алиталия“ и му заговори авторитетно, заради човека, който беше готов да плати толкова много пари за такъв полет:
— Дай ми метеорологичните данни. За района на Зер-мат. Кажете да уведомят кулата.
Служителят сви рамене и въздъхна.
— Ще ви платя — успокои го Адриан.
Той вдигна слушалката на червения телефон и каза важно:
— Авиодиспечерите, моля.
Приземяването в Шамполук не се оказа толкова опасно, колкото пилотът се мъчеше да го изкара. Пистата, да истина, не действаше — нямаше радиовръзка, нямаше кула, която да насочва самолета, но все пак беше очертана с червени светлини.
Адриан слезе от самолета и се запъти към единствената постройка, в която светеха лампи. Беше голяма ламаринена барака — хангар за частен самолет. Вратата се отвори и в светлината се очерта силуетът на човек в работен комбинезон. Той отпусна рамене и се взря в тъмнината. След това се протегна и потисна прозявката си.
— Говорите ли английски? — попита Адриан.
Мъжът говореше — неохотно и лошо, но все пак разбираемо. Каза му това, което очакваше да чуе — че в четири часа сутринта наоколо не работи нищо. Кой пилот е толкова побъркан, че да лети до Шамполук по това време? Може би трябва да повика полицията?
Адриан извади няколко едри банкноти от джоба си и ги задържа в светлината. Очите на пазача се заковаха в тях. Може би бяха повече от месечната му заплата.
— Дойдох от много далеч, за да намеря един човек. Не съм направил нищо лошо. Наех самолет в Милано, това е. Полицията не се интересува от мен. На всяка цена трябва да намеря този, когото търся. Трябва ми кола и някой, който да ме упъти.
— Не сте престъпник? Да летите по това време…
— Не съм престъпник — прекъсна го Адриан, като се стараеше да прикрие нетърпението си и да говори колкото се може потспокойно. — Аз съм адвокат, юрист… avvocato.
— Avvocato? — В гласа на пазача се промъкна респект.
— Трябва да намеря къщата на Алфредо Голдони.
— Безкракия?
— Не знаех, че е без крака.
Колата беше един стар фиат с изпокъсана тапицерия и напукани странични стъкла. Къщата на Голдони се намираше на десетина километра извън града, по пътя на запад. Пазачът му нарисува скица.