Мрежата на оградата се виждаше на светлината на фаровете. По-нататък се очертаваше силуетът на самата къща. През прозорците й излизаше светлина, която осветяваше близките борове. Адриан свали крака си от педала на газта и се зачуди дали да не слезе от колата и да извърви разстоянието пеша. В пет без четвърт сутринта не беше очаквал да завари запалени лампи.
Видя телефонните стълбове. Дали нощният пазач на летището не се беше обадил на Голдони, за да го предупреди, че му идва гостенин? Или тези хора нормално ставаха от сън по това време?
Реши да продължи с колата. Ако Голдони беше предупреден, колата би го разтревожила много по-малко, отколкото ако се приближеше тихо, пеша.
Адриан зави по черния път между боровете — единствения вход за кола. Спря край къщата и слезе. Пътят продължаваше нататък до някаква плевня. Фаровете я осветиха. Мина покрай осветените прозорци със спуснати пердета и застана пред вратата. Беше широка и дебела, разделена на две части — горната можеше да се отваря за проветрение, а в същото време долната пречеше на животните да влизат вътре. В средата имаше юлямо пирин-чено чукче. Почука.
Никой не отговори, отвътре не се чу нищо. Почука още веднъж, по-силно, с по-големи интервали. Зад вратата нещо помръдна. Звукът беше едва чут, неясен. Шумолене на плат или хартия.
— Моля ви — извика той. — Името ми е Фонтайн. Познавали сте баща ми и дядо ми. От Милано. Кампо ди Фиори. Искам да говоря с вас. Няма да ви направя нищо лошо.
Тишина. Нищо.
Адриан отстъпи назад и отиде до осветения прозорец. Помъчи се да погледне през бялата полупрозрачна тъкан. Дебелите стъкла още повече влошаваха видимостта.
След това видя и му се стори, че се побърква за втори път тази вечер.
В дъното на стаята, вляво, по пода пълзеше човек без крака. Тялото от кръста нагоре беше едро и беше облечено в дълга риза, която стигаше до отрязаните крака, скрити в гънките на долните гащи.
Безкракият.
Алфредо Голдони. Адриан видя как пропълзява към един тъмен ъгъл. В ръката му имаше нещо — стискаше здраво. Пушка. Едрокалибрена пушка. Защо?
— Голдони! Моля ви! Искам само да поговоря с вас!
Гърмежът беше страхотен. Навсякъде се разлетяха парчета стъкло. Адриан се отдръпна още като видя как цевта се насочва към него, и прикри лицето си с ръце. Парчетата можеха да го наранят сериозно, ако не беше дебелият пуловер, който купи в Милано. Дланите му бяха разкървавени.
През счупения прозорец долетя металическо щракване — Голдони презареди пушката. Андрю се облегна на стената и се помъчи да извади от ръката си забилото се в нея стъкло. Усети във врата си струйка кръв. Извика отново. Голдони не можеше да премине разстоянието до прозореца. Той не можеше да влезе при него.
— Чуйте ме! Не знам какво са ви казали, но аз не съм ваш враг.
— Животно! — извика Голдони в отговор. — Ще те убия!
— Защо, за Бога? Не идвам с лоши намерения!
— Ти си Фонтини-Кристи! Убиец на жени! Човек, който отвлича деца! Звяр! Животно!
Беше закъснял. Боже! Беше дошъл твърде късно. Убиецът бе пристигнал в Шамполук преди него. Но все още имаше шанс да го спре.
— Голдони, казвам ти за последен път. — Адриан престана да крещи. — Аз съм Фонтини-Кристи, но не съм този, когото искаш да убиеш. Не съм убиец на жени и не съм отвличал никакви деца. Знам кой го е направил, но не съм аз. Това е истината. Ще се покажа на прозореца… Нямам оръжие, никога не съм имал. Ако не ми вярваш, предполагам, че ще стреляш. Нямам време да споря повече. И ти нямаш. Никой от вас няма.
Адриан се опря с разранената си ръка и се надигна, после, бавно застана пред счупения прозорец.
Алфредо Голдони извика:
— Влез с вдигнати ръце. Ако направиш излишно движение, ще умреш.
Адриан излезе от тъмната задна стаичка. Безкракият му каза през кой прозорец да се прекачи — не можеше да рискува да му отвори вратата сам. Когато Адриан излезе от тъмнината, сакатият дръпна назад петлето на пушката, готов да стреля. Прошепна:
— Приличаш на него, но не напълно.
— Той е мой брат — каза Адриан тихо. — Трябва да го спра.
Голдони го изгледа мълчаливо. Най-накрая, без да отделя поглед от лицето му, той спусна петлето на пушката и я остави край себе си.
— Помогни ми да се кача на стола си.
След това сакатият извади парчетата стъкло от врата и ръката му и намаза раните с някакъв спиртен разтвор. Кръвта престана да тече.
— Кръвта в планината е безценна. Лекарите не одобряват този разтвор, но е по-добър от барута. Върши добра работа.
— Благодаря. — Адриан се изправи.