— Грешиш — каза Голдони и Адриан беше сигурен, че не лъже. — Опитах се да го кажа и на него, но не искаше да ме чуе. Дядо ти е организирал всичко, но не е предвидил неочаквана смърт.
Адриан вдигна поглед от листата. В очите на стареца имаше безпомощност. В планината имаше убиец. Жена му сигурно беше мъртва, а след едната смърт неизбежно щеше да последва и друга.
— Какво е организирал? — попита Адриан тихо.
— Ще ти кажа. Ти не си като брат си. Пазим тайната от тридесет и пет години. Лефрак, Капомонти и нашето семейство. И още един, той не е от нашите хора, който умря неочаквано, преди сам да успее да предаде каквото трябва.
— Кой е той?
— Един търговец на име Лейнкраус. Не го познавахме много добре.
— Разкажете ми.
— През цялото време очаквахме да дойде някой от рода Фонтини-Кристи — започна старецът.
Човекът, когото те — Лефрак, Голдони и Капомонти — очаквали, щял да дойде тихо, в мир. Щял да заговори за излета в планините преди петдесет години и щял да знае, че водят дневници — това знаели всички, които са се ползвали от услугите им. И трябвало да спомене една от временните спирки по железопътната линия, наречена Ловна страст. Тази спирка била оставена на произвола на природата преди около четиридесет години — дълго преди онова изкачване в планината през 1920 година, но тогава все още съществувала.
— Мислех, че имената на тези спирки са…
— Птичи?
— Да.
— Повечето бяха, но не всички. Войникът попита за спирка, в чието име има думата „ястреб“. В планините около Шамполук въобще няма ястреби.
— Картината от стената — каза Адриан повече на себе си, отколкото на стареца.
— Моля?
— Баща ми спомена някаква картина в Кампо ди Фиори. Ловна сцена.
— Войникът не каза нищо за нея. Не каза и защо се интересува от всичко това. Само искаше да научи. Не спомена какво всъщност иска да открие. Не спомена дневниците. И защо го интересува тази железопътна спирка. Държеше се потайно. И очевидно не беше дошъл с мир. Войник, който заплашва сакат човек, не вдъхва доверие. Аз не му се доверих.
Всичко, което беше направил брат му, противоречеше на спомените, които тези хора имаха за Фонтини-Кристи. Ако беше дошъл при тях открито, в мир, всичко щеше да е толкова просто! Но войникът не би могъл да направи това. Той винаги беше готов да воюва.
— Значи контейнерът трябва да е заровен някъде около тази спирка?
— Вероятно. Има няколко пътеки на север нагоре към планините. Но коя от тях? Не знаем това.
— В дневника сигурно има някакъв знак.
— Да, ако знаеш къде да търсиш. Войникът не знае.
Адриан се замисли. Брат му беше пропътувал огромно разстояние и беше успял да заблуди разузнаването на най-могъщата държава в света.
— Може би го подценяваш.
— Той не е планинец.
— Не е — каза замислено Адриан. — Той е нещо друго. Какво би търсил той? Ето за това трябва да се замислим.
— Някое недостъпно място. Място, до което не може да се стигне лесно. Такива места има много. Планината е пълна с тях.
— Но преди малко каза, че ще се стреми да сведе възможностите до минимум…
— Сеньор?
— Не, нищо. Мислех за… Няма значение. Виждаш ли, той знае къде не бива да търси. Знае, че контейнерът е бил тежък и е трябвало да бъде транспортиран с нещо. Не започва само с дневника…
— Не знаех това.
— Той го знае.
— В тъмнината то няма да му помогне особено.
— Погледни през прозореца — каза Адриан. Навън вече се зазоряваше. — Разкажи ми за другия, търговеца.
— Лейнкраус?
— Да. Какво знаеше той?
— Отговорът на този въпрос си отиде заедно с него. Дори и Франческа не знае.
— Франческа?
— Сестра ми. Когато братята ми умряха, тя остана най-възрастната. Пликът отиде у нея.
— Плик? Какъв плик?
— Инструкциите на дядо ти.
…така че, ако Алфредо не е най-възрастният, търсете сестра му…
Адриан разгърна страниците, написани от баща му. След като той беше успял да си спомни тази подробност след толкова години, би трябвало да им обърне повече внимание.
— Сестра ми живя в Шамполук, докато се омъжи за Капомонти. Познаваше Лейнкраус по-добре от всички нас. Старият Лейнкраус умря в магазина си. При пожар. Много хора смятаха, че е било нещастен случай.
— Не разбирам.
— Лейнкраус бяха евреи.
— Да. И какво?
…ширещият се по онова време антисемитизъм беше немислим за баща ми…
Голдони продължи. Пликът, останал у най-възрастния от тях, трябвало да бъде предаден на този, който дойде в Шамполук и заговори за металния контейнер, забравения излет в планината и железопътната спирка.
— Сеньор, трябва да знаете, че сега сме едно семейство. Капомонти и Голдони. След всичкото това време, през което не дойде никой, ние сме разговаряли помежду си…