Адриан се изправи. Беше получил отговора си.
Гробът на евреина. Контейнерът от Солун.
Савароне Фонтини-Кристи беше открил една вечна истина в селската трагедия. И я беше използвал. За да не позволи на светите отци да забравят.
Пол Лейнкраус наближаваше петдесетте. Беше син на търговец и сам беше търговец. Не можеше да каже много за дядо си, когото едва помнеше, нито пък за страшните времена, които не беше преживял. Но беше проницателен човек, за което говореше направеното от него разширение на търговията. Като такъв, той прие неочакваното обаждане и обясненията на Адриан без възражения.
Лейнкраус въведе Адриан в библиотеката и свали от рафта семейната тора. Рисунката покриваше цялата задна част на корицата. Беше внимателно нарисувана карта на местоположението на гроба на първия син на Рьовен Лейнкраус, погребан в планината на 17 юли 1920 година.
Адриан прерисува картата и я сравни с оригинала. Беше същата. Това беше неговият последен паспорт. Закъде, не беше сигурен. Към какво, нямаше как да знае.
Помоли Лейнкраус и за още нещо. Да се свърже с Лондон от неговия телефон, за което, разбира се, щеше да плати.
— Обадете се. Дядо ви е платил достатъчно на този дом. Повече не мога да приема.
— Моля, останете. Искам да чуете.
Свърза се с хотел „Савой“ в Лондон. Молбата му не беше трудна за изпълнение. Помоли телефонистката да се обади на американското посолство и да предаде нещо от името на Адриан Фонтайн на полковник Таркингтън от G2. Ако полковникът не е в града, в посолството ще знаят къде могат да го открият.
Полковник Таркингтън трябваше да бъде насочен към един човек на име Пол Лейнкраус от Шамполук в Италианските Алпи.
Смяташе да тръгне в планината, но нямаше никакви илюзии. Въобще не можеше да се мери с войника. Това, което беше решил, неизбежно щеше да завърши с провал. И много възможно с неговата собствена смърт — даваше си сметка за това.
Светът щеше да оцелее и без неговото присъствие. Не беше някакъв изключителен човек, макар и да притежаваше някои способности. Но нямаше представа какво би станало със света, ако брат му, Андрю Фонтайн, напусне Шамполук с контейнера, докаран от Солун преди тридесет години. Ако от планината успееше да се измъкне убиецът, а не той. Някой трябваше да предприеме нещо.
Адриан затвори телефона и се обърна към Пол Лейнкраус:
— Когато полковник Таркингтън се свърже с вас, кажете му точно какво се случи тук тази сутрин.
Адриан кимна за сбогуване и се качи в колата. Забеляза, че в бързането си е забравил ключовете на арматурното табло — един войник не би допуснал подобна небрежност.
Тази мисъл го накара да бръкне в жабката и да извади оттам тежкия черен пистолет. Алфредо Голдони му беше обяснил как се зарежда.
Запали мотора и отвори прозореца. Изведнъж усети нужда от чист въздух. Дишаше тежко и усещаше биенето на сърцето си в гърлото. И се замисли.
Беше стрелял с пистолет само веднъж през живота си. Преди много години в някакъв ученически лагер, когато ги бяха завели на едно полицейско стрелбище. Тогава до него беше брат му и двамата се смееха радостно — бяха деца.
Къде беше отишъл този смях? Къде беше отишъл брат му?
Адриан продължи по улицата и зави наляво по пътя, който щеше да го отведе в планината. Слънцето беше скрито зад дебела пелена облаци.
Небето се гневеше.
32.
Момичето изпищя и се подхлъзна на скалата. Брат му се извърна рязко и го улови за ръката. Нямаше да падне от много високо — само от около три метра и майорът се зачуди дали няма да е по-добре да остави детето да падне. Ако си навехнеше глезена или си счупеше крака, нямаше да може да слезе до пътя. През нощта се бяха отдалечили доста.
За него не беше нужно да минава по целия маршрут на прехода отпреди петдесет години. За други това би било задължително — не и за него. Умееше да чете карти така, както обикновените хора четат книги. Можеше да си представи картографирания терен, все едно че е на фотография. В цялата армия нямаше по-добър от него. Можеше да се справи с всичко истинско — хора, машини, карти.
На картата се виждаше железопътната линия от Зермат. Тя завиваше на запад покрай склона на планината и продължаваше направо около пет мили до Шамполук. Районът на изток от правия участък на линията беше често посещаван през цялата година. С него започваше и описанието в дневника на Голдони. Никой, който би искал да скрие нещо, не би го направил на подобно място.
На север, в началото на завоя, се намираха просеките, използвани някога за спирки и от тях тръгваха пътеките, споменати в страниците за 14 и 15 юли 1920 година, които беше откъснал от дневника. Някоя от тях водеше към контейнера. Трябваше да ги огледа на дневна светлина и щеше да реши по коя да тръгне.