При избора си трябваше да вземе предвид някои факти. Най-напред, контейнерът би трябвало да е пренесен с превозно средство или товарно животно. Второ, влакът от Солун е дошъл тук през декември — по това време тук е много студено и планинските проходи са непроходими от снега. Трето, топенето на снеговете през пролетта и лятото и планинските порои биха наложили контейнерът да бъде скрит на високо място, където ерозията на почвата не би го открила. Четвърто, скривалището трябваше да е встрани от често посещаваните маршрути, но все пак достъпно за транспортно средство или товарно животно. Пето, пътеката трябваше да тръгва от място, където влакът би могъл да спре и да бъде разтоварен. Шесто, просеката, изоставена или все още използвана, би трябвало да е близо до споменатите в дневника на Голдони пътеки. Трябваше на място да прецени по коя е най-вероятно да е бил прекаран контейнерът — с животно или превозно средство.
Имаше време. С дни, ако се наложеше. В раницата си носеше провизии за седмица. Голдони, Капомонти, Лефрак и семейството му бяха твърде уплашени, за да предприемат каквото и да било. Беше се погрижил за това много добре. Невидимото винаги е по-добро от видимото. Беше казал на ужасените швейцарци, че в Шамполук има съучастници, които веднага ще го открият в планината и ще го уведомят, ако се опитат да действат чрез полицията. С това щяха да подпишат смъртната присъда на заложниците му.
Не преставаше да мисли за организацията си. Един ден щеше да я възстанови по-силна и по-ефективна от всякога. Щеше да открие този контейнер, да изнесе документите от планината и да обясни на светите отци колко бързо ще рухнат институциите им.
…Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят…
Това беше добре. Той не би могъл да попадне в по-подходящи ръце.
Намираха се на равно място. Първото възвишение на запад беше на около миля. Момичето падна на колене и се разрида. Момчето го изгледа с пълни с омраза и страх очи. Андрю щеше да убие и двамата, но по-късно. Когато нямаше да са му нужни като заложници.
Само глупаците убиваха безразборно. Смъртта е оръжие, средство, което трябва да се използва, за да постигнеш целта си.
Адриан отби от черния път и спря колата. Беше на осем мили и половина от Шамполук. Не можеше да продължи с нея. Беше достигнал първото от няколкото възвишения и плата, през които трябваше да мине, за да стигне до мястото, изобразено на картата на Лейнкраус. Гробът се намираше на около пет мили нататък.
Слезе от колата и тръгна през обраслата с трева ливада. Възвишението пред него беше стръмно, скалисто и не се виждаше пътека, по която би могло да се изкачи. Коленичи и затегна връзките на обувките си. Пистолетът тежеше в джоба му.
За миг затвори очи. Не можеше да мисли. Боже! Спаси ме от мислите ми!
Сега трябваше да действа. Изправи се и започна да се изкачва.
Първите две просеки се оказаха недостъпни за превозно средство. Оставаха още две. Според картата имената им бяха „Ловна страст“ и „Гарваново гнездо“ — нямаше никакъв „ястреб“. Но трябваше да е някоя от тях.
Андрю погледна заложниците си. Братът и сестрата седяха свити на земята и си Лепнеха уплашено. От време на време поглеждаха към него, но сега в очите им нямаше омраза, а само страх. У тях имаше нещо отблъскващо. След миг разбра какво е то — на другия край на света, в Югоизточна Азия, децата на тяхна възраст воюваха. Бяха негови врагове, но той уважаваше тези врагове.
Заложниците му изпитваха само страх, а страхът го отвращаваше.
— Ставайте! — изкрещя той ядосано. Тези разглезени хлапета наистина го дразнеха. Как презираше безгръбначните същества! Светът нямаше да загуби, ако се отърве от тях!
Адриан погледна назад към ръба на платото, благодарен, че старият Голдони му даде ръкавици. Дори и да не беше студено, ръцете му щяха да са изранени. Не че изкачването беше много трудно, но той нямаше никакъв опит.
Последните неколкостотин метра бяха най-трудните. Пътеката в картата на Лейнкраус беше добре обозначена. Намери ориентирите — една ронлива скала, по която никой не би се изкачвал, гъстата алпийска гора по-нататък и зъберите, които я заобикаляха. Но самата пътека беше изчезнала. Явно не беше използвана от години и беше скрита от храсталаци. Беше си пробивал път през тях метър по метър — през трънаци и камъни.
Седна да си почине. Мускулите го боляха от напрежението. Прецени, че е изминал около три мили. За три часа. По миля на час, през камъни, храсти и планински потоци. Само три мили. Ако не грешеше, значи му оставаха още две. Погледна към небето. Облаците не се бяха разнесли и нямаше изгледи за това. Напомняха му небето над дома им в Америка при буря.