Някога плаваха с яхтата, в такова време. Бяха доволни, сигурни в способностите си, уверени сред вълните и дъжда над океана.
Не, не биваше да мисли за това. Изправи се и погледна картата на Лейнкраус.
Тя беше ясна, но теренът, на който се намираше — не. Видя целта си — на североизток платото, издигащо се над морето от планински клек. Само че от мястото, на което се намираше, не можеше да стигне дотам направо. Тръгна по ръба на платото и огледа тъмния склон, по който се беше изкачил. Беше стръмен. Според картата на това място пътеката трябваше да навлиза отново в гора, нямаше никакви скали.
Изглежда, лавина беше променила района през годините. Пътеката беше заличена.
Но все пак платото се виждаше. От него го отделяше непроходима пустош, но ако успееше някак си да премине през нея, оттатък би могъл да намери пътеката отново. Започна да се изкачва.
Третата просека! „Ловна страст“. Изоставена отдавна, но без съмнение удобна за разтоварването на контейнера. Наоколо беше равно, а пътят към планината беше проходим. Първоначално не беше съвсем сигурен, но после откри нещо, което го убеди напълно. Западно от линията видя останки от изоставен път, водещ надолу. Ясно си личаха очертанията на старата просека. Сега на това място нямаше дори и пътека.
— Лефрак! — изкрещя той на осемнадесетгодишното момче и посочи просеката. — Какво има там долу?
— Село. На около шест километра.
— Линията не минава ли през него?
— Не. То е в низината.
— Какви пътища водят до него?
— Главното шосе от Цюрих и…
— Добре — прекъсна го той.
Беше чул това, което искаше, а освен това момичето на около десет метра от него беше станало на крака и се мъчеше да стигне до близката гора.
Андрю извади пистолета си и стреля два пъти. Изстрелите отекнаха в гората, куршумите се забиха в земята от двете страни на момичето. То изпищя. Брат му се втурна към Андрю, но той го удари по главата с дръжката на пистолета.
Синът на Лефрак се строполи на земята, задъхан от ридания и безсилен гняв.
— Ти си по-добър, отколкото си мислех — каза майорът и се обърна към момичето. — Помогни му. Няма му нищо. След малко тръгваме надолу.
Дай им надежда, мислеше той. Колкото са по-млади и неопитни, толкова повече надежда им трябва. Това би ги успокоило, би намалило страха им, който понякога пречи. Той, както и смъртта, е инструмент, който трябва да се използва разумно.
Тръгнаха по пътеката нагоре. Сега беше напълно сигурен. Пътеката беше широка и твърда. Превозно средство можеше да мине по нея спокойно. И нещо повече — склонът водеше към маршрута, описан в дневника на Голдони. Земята беше покрита с тънък слой сняг и скреж. Нещо му подсказваше, че наближават целта.
Стигнаха до пътеката, описана в дневника. Вдясно тя се спускаше към една гъста гора, покрита с бяло. Изглеждаше непроходима.
Възможно скривалище. Обикновеният турист не би се изкушил да ходи там — не представляваше никакъв интерес. Но пък, от друга страна, това беше гора, не скален масив. Контейнерът би трябвало да е защитен от скала.
Вляво пътеката продължаваше нагоре и се извиваше по склона на малко възвишение. Беше широка, изцяло изрязана в скалите. Вдясно имаше стръмен скален масив и въпреки това тук можеше да се мине с транспортно средство.
— Хайде! — извика той и посочи вляво. Децата на Лефрак се спогледаха. Вдясно беше пътят за Шамполук, към дома. Момичето се вкопчи в брат си. Андрю пристъпи напред, раздели ги и избута момичето напред.
— Сеньор! — извика момчето и застана между тях с умолително вдигнати ръце. — Не правете това!
Говореше със запъване, с гняв и безсилие.
— Да вървим — каза майорът. Нямаше никакво време за губене.
— Чухте ли ме?
— Чух те. А сега тръгвай.
В западния край на малкото възвишение пътеката внезапно се стесняваше и минаваше през една естествена скална арка. След нея се издигаше каменна стена, вероятно привлекателен обект за алпинистите. Не беше особено трудно да се изкачиш по нея, но пък височината й вдъхваше респект. Мястото би харесало много на един седемнадесетгодишен младеж, придружен от баща си и планински водач.
Но пътеката отдолу беше тясна и гладка. Едно товарно животно би могло да се подхлъзне и опасността не беше малка.
За превозно средство и дума не можеше да става.
Андрю се обърна и огледа пътя, по който бяха дошли. На около тридесет метра назад земята беше равна и обрасла с ниски храсти. Зад тях също имаше скала. Тя беше ниска, не повече от пет метра и почти изцяло скрита от обраслите по нея храсталаци и ниски, усукани дървета. Но все пак земята отдолу беше равна. Естествени препятствия имаше навсякъде другаде, но не и там.