Видя най-напред момичето. Лежеше в храстите край пътеката с широко отворен очи. Краката бяха неестествено изкривени. Над двете колена имаше дупки от куршуми и платът около тях беше окървавен. Над дясната гърда, малко под ключицата, имаше още една рана.
Беше жива, но в толкова тежко състояние, че дори не примигваше от падащите снежинки. Устните й трепереха.
Адриан се надвеси над нея. При вида на лицето му очите й се разшириха още повече и писъкът заседна на гърлото й. Адриан сложи внимателно ръкавицата си върху устата й и повдигна главата.
— Той е друг — прошепна.
Храстите над него помръднаха. Адриан пусна момичето колкото се може по-внимателно и скочи на крака. Върху снега край храстите се очерта ръка или това, което беше останало от нея. Беше окървавена, с изпочупени пръсти и без ръкавица. Адриан тръгна нататък. Момчето лежеше по корем в храсталака. На гърдите му имаше четири рани от куршуми.
Адриан го обърна внимателно и надигна главата му. Момчето също се уплаши и се наложи да му запуши устата. След миг разбра, че той не е убиецът. Беше чудно, че изобщо може да говори. От гърлото му се чуваше гъргорене, което почти заглушаваше гласа му, но Адриан го чу.
— Mia sorella.
— Не разбирам.
— Сестра ми?
— Ранена е. Като теб. Ще направя всичко, което мога.
— Раницата. Той има раница… лекарства…
— Не говори. Пести силите си. Раница?
— Si.
Алпийската раница не е обикновена раница, това беше казал баща му.
Момчето не млъкваше. Знаеше, че умира:
— Може да се излезе откъм железопътната линия. Има село… Не е далеч. На север. Близо е… Искахме да избягаме…
— Тихо! Не говори повече. Ще те сложа до сестра ти. Двамата ще се топлите колкото можете.
Той завлече момчето до сестра му. Бяха още деца, брат му убиваше деца. Свали якето си и скъса подплатата, за да превърже раните на момичето. За момчето нямаше какво да направи и отбягваше погледа му. Зави ги и ги приближи един до друг.
Мушна пистолета в колана на панталона си под дебелия пуловер и излезе от храстите. Хукна нагоре към каменната арка. Очите го смъдяха, но сега не усещаше болката в краката си. Дишаше равномерно.
Сега бяха един срещу един. Така и трябваше да бъде.
33.
Ударите над главата му ставаха все по-силни. Идваха точно отгоре, откъм отвесната скала, срещу която беше платото. В краката му имаше прясна пръст, смесена със сняг, следи от стъпки и счупени клони. Отгоре висеше въже, вероятно с кука, която беше съборила камъни при закачането.
В сивите храсти беше захвърлена една гнила стълба. Пол Лейнкраус я помнеше. Беше малко по-висока от скалата, под която сега стоеше Адриан.
Гробът се намира на една равна скала, която лесно може да се кърти с търнокоп. Ковчегът беше положен в нея и залят с тънък слой цимент. Думите на Пол Лейнкраус.
Брат му сигурно вече беше успял да пробие циментовото покритие. Ударите престанаха. Някакъв метален инструмент издрънча, захвърлен върху камъка. Отгоре полетяха парченца камък, изритани от нетърпеливи крака. Адриан се прилепи плътно до скалата. Ако брат му го видеше, щеше да стреля.
Парченцата престанаха да падат. Адриан потрепери. Знаеше, че трябва да действа. Студът проникваше през пуловера, дъхът му образуваше облаци пара пред лицето му. Краткият снеговалеж престана и през една пролука в облаците се показа слънчев лъч, но не стана по-топло.
Той тръгна прилепен до каменната стена нататък, докато стигна до едно спускащо се отгоре скално ребро, и излезе напред в храстите. Това беше краят на пътеката. Изведнъж земята под краката му изчезна. Той отскочи назад и застана като вкаменен до скалата. Долетя звук на падащи камъни. Чу и стъпките горе — тежки, резки — и задържа дъха си, за да не го издаде парата. След това всичко утихна — остана само свистенето на вятъра. Майорът закрачи отново — този път по-бавно и по-спокойно.
Адриан продължи още малко нататък по перваза над ръба на пропастта. Беше доста по-дълбока, отколкото си спомняше Пол Лейнкраус. На дъното й имаше остри назъбени скали. Явно на евреина не му се бяха карали както трябва за това, че е минал оттук. Вероятно не са искали да намрази планината.
Адриан заобиколи реброто и продължи нататък предпазливо, вкопчен в камъка. От другата страна первазът свършваше и имаше скала, която стръмно се издигаше нагоре. Не беше сигурен, че ще успее. Едно малко момче би могло да го направи лесно — первазът би издържал теглото му и беше достатъчно широк, за да може да мине, — но възрастен човек беше нещо друго. В началото не беше издържал теглото на Адриан. Може би нямаше да го издържи и по-нататък.