От края на перваза до скалата, за която би могъл да се улови, имаше около метър и половина. Той беше доста по-висок и ако протегнеше ръце, би могъл да се улови. Ако успееше да скъси разстоянието, шансовете му щяха да се увеличат многократно.
Мускулите на краката му бяха стегнати до скъсване.
Чувстваше как и двете му стъпала се схващат, напрежението в глезените беше чудовищно. Прогони всякакви мисли за болката и опасността и се съсредоточи върху сантиметрите, които трябваше да измине.
Около тридесетина сантиметра по-нататък усети, че опората изчезва под краката му — бавно, хипнотизиращо. След това чу, наистина чу, хрущенето на камъка и замръзналата земя. В последния миг протегна ръце нагоре и увисна. Вятърът го шибаше по лицето.
Дясната му ръка се беше уловила за някаква издатина. Рамото му се удари в твърдата скала. Залюля се като марионетка с увиснали крака. Трябваше да се изтегли нагоре. Веднага! Нямаше време за губене. Нямаше време да се отдава на собственото си изумление, че е жив.
Действай!
Намери здрава опора и за другата си ръка, и за единия крак. Беше достатъчно. Запълзя нагоре по скалата като уплашено насекомо, с прилепнало към камъка тяло, и се прикри в една ниша.
Отгоре не можеше да го видят, но можеха да го чуят. Срутеният перваз беше привлякъл вниманието на Андрю и той се приближи до ръба. Слънцето беше отзад, вдясно от него. Сянката му падаше над пропастта. Адриан отново стаи дъх. Ясно виждаше какво прави брат му в ослепителното алпийско слънце. В ръката си държеше сгъваема планинска лопата.
Дясната ръка на майора беше сгъната в лакътя. Не трябваше голямо въображение, за да си представи какво има в нея. Пистолет. Адриан пипна пояса си. Оръжието все още беше там и той беше благодарен за това.
Сянката отгоре се раздвижи — три стъпки вляво, четири — вдясно. След това се наведе, вдигна нещо от земята и го запрати в пропастта. Голямото парче бетон се удари на метър от лицето на Адриан и се разби някъде долу. Докато парчето падаше, майорът остана неподвижен, сякаш броеше след колко секунди ще се разбие. След това се отдалечи. Сянката му се скри и остана само блясъкът на слънцето.
Адриан продължи да лежи в скривалището си, с плувнало в пот лице, без да усеща изтръпналите си крайници. Оставаха му още около десет метра, но нямаше как да прецени с точност. Не можеше да излезе от прикритието си, докато отгоре не чуеше звуците. Брат му трябваше да започне да копае отново.
След малко чу. Трошене на камък, стържене на метал в метал.
Андрю беше намерил контейнера!
Адриан изпълзя от нишата и продължи да се катери. Ръбът на площадката беше точно над него. Сега височината до дъното на пропастта беше доста по-голяма, отколкото отдолу. Вятърът не спираше да свисти.
Посегна към пистолета, извади го и както го беше предупредил Голдони, провери предпазителя. Беше заключен. Освободи го и надигна глава над ръба.
Площадката беше овална, може би около десет метра широка. Майорът беше клекнал край купчина пръст и парчета бетон. Оттатък имаше обикновен дървен ковчег, скрит отчасти от тялото му. Беше удивително добре запазен.
Но нямаше контейнер. Това беше само един обикновен дървен ковчег!
Боже, помисли си Андрю, та ние сме сгрешили!
Не искаше да повярва, не можеше да повярва. Ако не намери контейнера, убиецът щеше да изпадне в бяс. Познаваше Андрю твърде добре, за да е сигурен в това. Само че брат му никак не беше ядосан. Клечеше замислен, с наведена глава. Гледаше към гроба. Адриан разбра. Контейнерът все още беше вътре, бил е заровен под ковчега — последното му прикритие.
Майорът стана на крака и отиде до раницата си, подпряна на ковчега. Развърза капака и измъкна отвътре закривена метална щанга. Върна се до гроба, коленичи край него и посегна вътре с щангата. След секунда я извади, захвърли я настрана и извади пистолета си. Бавно и внимателно го насочи към гроба и стреля три пъти.
Адриан скри главата си зад ръба. Усети киселата миризма на барут и видя кълбата дим, носени от вятъра.
След това чу гласа на брат си и го обзе страх, какъвто не можеше да си представи, че съществува. Беше ужасен от неизбежността на собствената си смърт.
— Покажи се, Лефрак! — каза брат му тихо, с нисък, леден глас. — Така ще е по-бързо. Няма да почувстваш нищо. Дори няма и да чуеш!