Виторио се обърна. Сержантът беше заклещен в ъгъла, а шофьорът го удряше по главата с дръжката на собствения му пистолет. Лицето на военния се беше превърнало в кървава пихтия, а разкъсаната му кожа изглеждаше зловещо.
— Бързо! — извика шофьорът, докато сержантът падаше. — Докарай камиона отпред! Точно пред вратата. Да скриеш будката от пътя. Не изключвай мотора!
— Добре — отговори Виторио, объркан от бруталността и от решителната жестокост на последните тридесет секунди.
— А, сеньор — извика шофьорът, когато Виторио вече беше на метър пред вратата.
— Да?
— Пистолета. Дай ми го. Тези армейски оръжия гърмят като топове.
Фонтини-Кристи се поколеба, после се върна и подаде оръжието на спътника си. Той протегна ръка към телефонния кабел на стената и го скъса.
Виторио спря камиона отпред, но нямаше достатъчно място, за да свали левите колела от платното. Надяваше се габаритите да са достатъчно ярки, за да предупреждават идващите коли — сега значително повече — за опасността.
Шофьорът излезе от караулното и заговори през прозореца:
— Дай газ. Колкото може!
Виторио го направи. Спътникът му влезе отново вътре, стиснал неговия пистолет.
Двата изстрела се чуха отчетливо. Експлозиите бяха приглушени и на фона на шума от автомобилния поток и форсирания двигател на камиона прозвучаха зловещо. Виторио се втренчи напред. Изпита възхищение, страх и, кой знае защо, съжаление. Беше влязъл в света на насилието, което не можеше да проумее.
Шофьорът излезе от караулката и затвори вратата след себе си. Скочи на седалката, затръшна вратата и кимна на Виторио. Той изчака няколко секунди, за да може да излезе на платното, и освободи съединителя. Старият камион потегли.
— На „Виа Монте“ има един сервиз, където ще скрият камиона, ще го пребоядисат и ще сменят номерата. На по-малко от километър от площад „Сан Джорно“ е. Оттам ще стигнем пеша. Ще ти кажа къде да свиеш. Шофьорът подаде пистолета на Виторио.
— Благодаря — каза той смутено и го пое. Прибра го в краката си и попита: — Уби ли ги?
— Естествено — каза само спътникът му.
— Предполагам, нямаше друг начин.
— Така е. Ти ще заминеш за Англия, но мен могат да ме разпознаят.
— Разбирам — каза Виторио все още със смущение.
— Не искам да изглежда грубо, сеньор Фонтини-Кристи, но не смятам, че разбирате. Вие, от Кампо ди Фиори, не знаете нищо. Всичко това е ново за вас. За нас не е. Воюваме вече двадесет години. Аз самият от десет.
— Воювате?
— Да. Кой смятате, че обучава хората от Съпротивата?
— Какво искате да кажете?
— Аз съм комунист, сеньор. В момента на вас, могъщия капиталист, помага един комунист.
Камионът продължаваше напред. Виторио държеше кормилото здраво, изумен, но странно безразличен към думите на спътника си.
— Не знаех това — отговори той.
— Чудно, нали? Никой, никога не ме е питал.
4.
30 ДЕКЕМВРИ 1939 г.
АЛБА, ИТАЛИЯ
Заведението беше препълнено, всички маси бяха заети, а разговорите — шумни. Виторио последва шофьора до бара през гората жестикулиращи ръце и неохотно отдръпващи се тела. Поръчаха си кафе.
— Ето там — каза спътникът му и посочи една маса, около която седяха трима брадясали работници с мръсни дрехи. Имаше един свободен стол.
— Откъде знаеш? — попита Виторио. — Мислех, че ще ни чакат двама души, не трима. И англичани. Освен това има само един свободен стол.
— Погледни най-едрия отдясно. Знакът е на обувките му. Има петна оранжева боя. Не много, но се виждат. Той е корсиканецът. Другите двама са англичани. Отиди при тях и кажи: „Пътуването мина нормално.“ Това е всичко. Човекът с изцапаните обувки ще стане, ти седни на неговото място.
— Ами ти?
— Ще се върна след минута. Трябва да поговоря с корсиканеца.
Виторио направи каквото му казаха. Едрият човек с накапаните с оранжева боя обувки въздъхна недоволно и стана. Виторио зае стола му. Заговори англичанинът срещу него. Говореше италиански граматически правилно, но неуверено. Не владееше добре разговорния език.
— Приемете искрените ни съболезнования. Ще ви измъкнем оттук.
— Благодаря ви. Ако предпочитате, можем да говорим на английски.
— Добре — съгласи се вторият. — Не бяхме съвсем сигурни, че говорите английски. Нямаме много време, за да ви обясняваме надълго и нашироко. Излетяхме от Лейкънхийт тази сутрин. Корсиканецът ни посрещна в Пиетра Лигуре.
— Всичко се случи много бързо — каза Виторио. — Още не мога да се освободя от сътресението.
— Не виждам как би могло да е иначе — каза първият мъж. — Но искам да изясним едно нещо. Запазете разсъжденията си за себе си. Нашата работа е да ви заведем до Лондон на всяка цена. Не трябва да се връщаме без вас, това е положението.