Двамата англичани станаха от столовете, но без видимо притеснение. Виторио също стана. Той протегна ръка и докосна ръкава на досегашния си спътник. Комунистът се стресна — не изпускаше от поглед едрия човек, който всеки момент щеше да се изгуби в тълпата.
— Искам да ти благодаря.
Онзи се втренчи в него за миг.
— Губиш си времето — каза той.
Двамата англичани знаеха къде е кухнята и как могат да излязат през нея. Уличката навън беше мръсна — покрай олющените стени бяха наредени препълнени с боклук кофи. Тя свързваше площад „Сан Джорно“ със задната пряка, но беше толкова слабо осветена и посипана с мръсотии, че хората предпочитаха да не минават по нея.
— Оттук — каза Ябълката и тръгна наляво, в противоположната на площада посока. — Бързо!
Тримата изтичаха до края на уличката и влязоха в пряката. Там имаше достатъчно минувачи и магазини, за да им осигурят нужното прикритие. Двамата англичани продължиха нататък, сякаш правеха вечерната си разходка. Виторио последва примера им. Забеляза, че са застанали от двете му страни.
— Не съм сигурен, че комунягата е прав — каза Крушата. — Корсиканецът може да е видял някой приятел. Беше ужасно убедителен.
— Корсиканците имат свой собствен език — възкликна Виторио и се извини на един минувач, с когото едва не се сблъска. — Беше достатъчно да поговори с него и щеше да разбере.
— Никога не правете това — стрелна го с поглед Ябълката.
— Какво?
— Дявол да го вземе, не бъдете толкова учтив! Никак не подхожда на дрехите ви. Да отговоря на въпроса ви. Корсиканците навсякъде използват и местни хора. И ние го правим. На ниско ниво. Те са обикновени куриери.
— Разбирам.
Виторио се вгледа в човека, който наричаше себе си „Ябълка“. Той ходеше спокойно, но очите му непрекъснато шареха по тъмната улица. Другият, Крушата, правеше съвсем същото — вглеждаше се в лицата от тълпата, в колите, във входовете от двете им страни.
— Къде отиваме — попита Виторио.
— На съседната пресечка от мястото, където ни каза да отидем корсиканецът.
— Но нали го подозирате?
— Няма да ни видят, защото не знаят кого да търсят — обясни Крушата. — Болшевикът ще причака корсиканеца на площада. Ако всичко е наред, ще дойдат заедно. Ако не е и ако приятелят ви е достатъчно компетентен, ще дойде сам.
Търговската улица завиваше наляво и влизаше в площад „Сан Джорно“ от южна посока. Точно напред имаше фонтан, чието езерце беше пълно с бутилки и всевъзможни боклуци. На перваза около него седяха мъже и жени и бъркаха с ръце в мръсната вода; на паважа пред тях под бдителните погледи на родителите си играеха деца.
— Онази улица отсреща — каза Ябълката, запали цигара и посочи широката павирана улица, която се виждаше през пръските на фонтана — е „Виа Лигата“. Тя води към шосето за крайбрежието. Двеста метра по-нататък има пряка, на която, според корсиканеца, трябва да ни чака такси.
— Да не би случайно тази пряка да е задънена? — попита Крушата с известна доза сарказъм в гласа. Не очакваше да получи отговор.
— Какво съвпадение. И аз се питах същото. Хайде да проверим. Вие — обърна се Ябълката към Виторио — ще останете с колегата и ще правите точно каквото ви каже.
Агентът хвърли кибритената клечка, пое дълбоко дима от цигарата и бързо закрачи към фонтана. Когато стигна на няколко крачки от него, за изумление на Виторио той изчезна без следа. Скри се в тълпата.
— В доста добра форма е, нали? — каза Крушата.
— Къде изчезна? Не мога да го различа.
— Така и трябва. Много полезно е да можеш да изчезваш. Ако светлината е подходяща, разбира се. — Той сви рамене. — Хайде, елате. Вървете до мен и говорете. Жестикулирайте. Вие италианците размахвате ръце като луди.
Виторио се усмихна на забележката на англичанина. Когато тръгнаха обаче, той си даде сметка, че агентът е прав — навсякъде около себе си чуваше високи възклицания и виждаше разпалени ръкомахания. Този човек добре познаваше италианците. Продължи да крачи до него, възхитен от решителността му. Изведнъж Крушата сграбчи Виторио за ръкава и го дръпна към едно току-що освободено място на бордюра около фонтана. Фонтини-Кристи се стресна. Мислеше, че целта им е да стигнат колкото се може по-бързо и по-незабелязано до „Виа Лигата“.
След това разбра. Опитният, професионален поглед на агента беше доловил това, което той не беше забелязал — сигнала.
Виторио седна вдясно от англичанина и наведе глава. Първото нещо, върху което се спря погледът му, беше чифт износени обувки, изцапани с оранжева боя. Един чифт обувки — неподвижни сред движещите се сенки на тълпата. Виторио вдигна глава и замръзна. Шофьорът на камиона държеше през рамо едрото тяло на корсиканеца, сякаш подкрепяше прекалил с алкохола приятел. Само че корсиканецът не беше препил. Главата му беше отпусната надолу, а очите му — широко отворени, втренчени в движещия се мрак. Мъртъв.