Той хвърли обезумял от гняв поглед на Фонтини-Кристи, който се беше свил до парапета на палубата. Погледите им се срещнаха. Корсиканецът се изплю отвратен.
Ябълката се беше облегнал на една купчина въжета и в светлината на нощното небе Виторио видя кървавата пихтия, в която се беше превърнала ръката му. Подкрепяше я за китката.
Фонтини-Кристи отиде до него и скъса парче от ризата си.
— Дай да я превържа. Ще спра кръвта.
Ябълката тръсна глава и просъска тихо:
— Стой настрана от мен! Проклетите ти принципи струват твърде скъпо!
Морето беше бурно, появи се вятър, вълните блъскаха корабчето рязко и силно. Продължиха да порят водата в продължение на тридесет и осем минути. След това двигателите заработиха на празен ход, разнесоха се команди.
Над гребените на вълните Виторио забеляза малка, мигаща синя светлина. Сигналът от подводницата. Корсиканецът на кърмата откачи един фенер и отговори — вдигаше го и го спускаше зад борда, в ритъм със синия диск насреща.
— Не можеш ли да се обадиш по радиото? — попита Крушата.
— Честотите се прослушват — отвърна корсиканецът. — Веднага ще дойдат патрулите. Не можем да подкупим всички.
Корабчето започна да танцува върху вълните, докато огромното морско чудовище не се оказа съвсем близо до десния борд. Виторио беше като хипнотизиран от големината и черната му величественост.
Приближиха се още повече, на около тридесет метра. Подводницата беше значително по-висока от корабчето. На купола й се виждаха четирима души, които се държаха за парапета. Двамата в, средата се мъчеха да задействат някакво устройство.
Едно тежко въже излетя от купола и падна на палубата на гемията. Двама корсиканци го уловиха и отчаяно се помъчиха да го удържат — сякаш въжето беше живо и имаше своя собствена воля. Успяха да го омотаят около една макара в средата на палубата и подадоха знак.
Действието се повтори, но заедно с второто въже, изстреляно от подводницата, долетя и брезентов чувал с метални халки. За една от тях беше закачено тънко стоманено въже, което стигаше назад до купола.
Корсиканците отвориха чувала и извадиха отвътре каиши за връзване — като тези, с които алпинистите преминават над пропасти.
Крушата залитна по клатещата се палуба, улови се за парапета и извика на Виторио:
— Може да ти поожули кожата, но е безопасно.
— Изпратете най-напред колегата си. Ранен е и има нужда от грижи.
— Вие сте най-важният. И честно казано, ако проклетото нещо не издържи, предпочитам да изпробваме с вас!
Фонтини-Кристи седеше на желязната койка в тясната метална каюта и отпиваше кафе от дебела порцеланова чаша. Придърпа моряшкото одеяло около раменете си. Усещаше мокрите дрехи отдолу, но това не го безпокоеше. Беше доволен, че е сам.
След малко вратата се отвори и влезе Крушата, който носеше дрехи. Хвърли ги на койката.
— Това са сухи дрехи. Преоблечете се, сега няма смисъл да хвърлите топа от пневмония. След всичко, което се случи…
— Благодаря — каза Виторио и се изправи. — Как е вашият приятел?
— Лекарят се страхува, че ръката му ще остане парализирана. Още не му е казал, но го знае.
— Съжалявам. Проявих наивност.
— Да — съгласи се англичанинът. — Проявихте наивност.
Той излезе, без да затвори вратата.
Изведнъж откъм тесния метален коридор навън долетя шум. Покрай вратата започнаха да бягат моряци — в една посока, към носа или към кърмата. Виторио не знаеше. По вътрешната уредба се разнесе пронизително, оглушително свирене. Затръшваха се врати, виковете се усилиха.
Виторио се втурна към отворената врата. Дъхът му секна. Обзе го паниката на безпомощността под водата.
Сблъска се е един английски моряк, но на лицето му не беше изписан страх. Нито пък ужас. Морякът се смееше безгрижно.
— Честита нова година, приятел! — извика той. — Полунощ е! 1940 година! Започва ново десетилетие!
Морякът изтича до следващата врата и я отвори с трясък. Фонтини-Кристи видя, че зад нея е столовата. В кръг се бяха събрали мъже и протягаха напред чаши, в които един офицер наливаше уиски. Виковете преминаха в смях. Започнаха да пеят.
Новото десетилетие.
Старото беше завършило със смърт. Навсякъде. И в ослепителната бяла светлина на Кампо ди Фиори. Баща, майка, сестри, братя… децата. Вече ги нямаше. За няколко мига необуздано насилие, запечатало се в паметта му завинаги. Един спомен, който щеше да носи цял живот.
Защо? Защо? Не можеше да разбере.
И тогава си спомни. Савароне беше казал, че отива в Цюрих, но не беше ходил там, а някъде другаде.