Управителят погледна дискретно към другия край на почти празното фоайе.
— Да, сър. Това е мисис Спейн. Или по-скоро бившата мисис Спейн. Разведена е. Струва ми се, че отново се е омъжила. Не идва често при нас.
— Спейн?
— Да, сър. Доколкото виждам, тя е в противовъздушната отбрана. Доста сериозни войски наистина.
— Благодаря — каза Виторио и учтиво освободи управителя. — Ще почакам колата тук.
— Да, разбира се. Ако има нещо, с което да направим пребиваването ви тук по-приятно, моля, не се колебайте да ни се обадите.
Управителят кимна и се отдалечи. Фонтини-Кристи погледна отново жената. Тя хвърли един поглед към часовника си и продължи да чете.
Помнеше името Спейн, защото не беше съвсем сигурен как се пише, заради това помнеше и човека. Беше преди единадесет, не, дванадесет години. Той придружаваше Савароне в Лондон, за да присъства на преговорите му с някаква английска фирма — това беше част от обучението. Представиха му Спейн една вечер в „Амбасадор“ — млад човек, само две или три години по-възрастен от него. Англичанинът му се беше сторил до известна степен забавен, но в дълбоката си същност — отегчителен човек. Спейн беше продукт на своята среда и се задоволяваше само да консумира плодовете на труда на предайте си, без да допринася с нещо особено, ако не се брои вещината му в конните надбягвания. Савароне не беше одобрил Спейн и беше казал това на най-големия си син, което, съвсем естествено, накара този син да поднови познанството.
Но само за кратко време. И Виторио изведнъж си спомни защо. Това, че не му беше дошло наум още в самото начало, беше само още едно доказателство, че почти е успял да заличи съществуването й от спомените си — не на жената в другия край на фоайето, а това на собствената си съпруга.
Тогава, преди дванадесет години, тя също беше дошла в Англия. Баща му беше решил, че присъствието й ще окаже някакво задържащо влияние върху своенравния му твърдоглав син. Само че тогава Савароне не познаваше снаха си толкова добре; после я опозна, но по онова време — не. Шеметната атмосфера в лондонския Мейфеър в разгара на сезона й действаше като някакъв тоник.
Жена му беше запленена от Спейн — един от двамата прелъсти другия. Виторио не обърна особено внимание, защото сам той беше ангажиран.
Не след дълго дойде и неприятната конфронтация. Бяха хвърлени обвинения, ядосаните сини очи го бяха гледали с укор.
Виторио прекоси фоайето и застана до креслото. Бившата жена на Спейн вдигна поглед към него. Той долови някакво колебание — сякаш не беше сигурна. След това колебанието изчезна и се появи презрението, което той така добре помнеше. Погледите им се срещнаха за секунда — не повече — и тя се наведе отново към вестника.
— Мисис Спейн?
Тя пак вдигна поглед.
— Казвам се Холкрофт.
— Познаваме се.
— Да. Вие сте Фонтини… — Тя замълча.
— Фонтини-Кристи. Виторио Фонтини-Кристи.
— Да. Преди толкова години. Извинете ме, но днес имам много работа. Сега чакам някого и няма да имам друго време да прегледам вестника.
Тя продължи да чете. Виторио се усмихна.
— Колко бързо се отървавате от мен!
— Не намирам, че е трудно да го направя — отговори тя, без да го погледне.
— Мисис Холкрофт, минаха толкова години. Английският поет е казал, че нищо не променя така, както годините.
— Английският поет също така е казал, че леопардът не променя петната си. Наистина съм много заета. Приятен ден.
Виторио щеше да кимне и да се отдалечи, но забеляза, че ръцете й треперят — едва забележимо. Мисис Холкрофт не беше толкова уверена в себе си, колкото искаше да покаже с поведението си. Той не си даде сметка точно защо остана. Би трябвало да бъде сам — ужасният спомен за бялата светлина и смъртта го изгаряше. Не желаеше да го споделя с никого. Но пък искаше и да говори. С когото и да било. За каквото и да било.
— Прекалено закъсняло ли е едно извинение за детинско поведение преди дванадесет години?
— Как е съпругата ви? — Жената вдигна поглед.
— Умря при автомобилна катастрофа преди десет години.
Мисис Холкрофт го гледаше с нетрепващ поглед. Враждебността й сякаш понамаля. После премигна от неудобство и леко смущение.
— Съжалявам. Извинете ме.
— Аз трябва да се извиня. Преди десет години вие искахте обяснение. Или утеха. Не можах да ви дам нито едното, нито другото.
Жената си позволи да се усмихне едва забележимо. В сините й очи се появи следа, ако наистина беше само следа, от топлота.