Последваха официални кимвания, след което Тийг наруши официалния тон, заобиколи масата и протегна ръка на Виторио.
— Радвам се, че сте тук, сеньор Фонтини-Кристи. Запознах се с първоначалния доклад. Имали сте доста премеждия. Добре дошли.
— Благодаря — отговори Виторио и стисна ръката на генерала.
— Седнете, моля — покани го Бревър, посочи свободния стол и седна на своя. Двамата офицери също седнаха. Хакет го направи доста церемониално, дори помпозно. Тийг — съвсем непринудено. Генералът извади от джоба си пакет цигари и предложи на Виторио.
— Не, благодаря — отговори той. Да запали цигара заедно с тези хора би означавало да покаже благоразположение, което нито чувстваше, нито искаше те да мислят, че чувства. Един от уроците на Савароне.
Бревър продължи бързо:
— Да не губим време. Сигурен съм, че знаете кой е предметът на нашите тревоги. Гръцката пратка.
Виторио погледна дипломата. След това двамата офицери. Те също го гледаха. С очакване.
— Гръцка пратка? Не знам нищо за никаква гръцка пратка. Но знам колко съм ви благодарен за това, което направихте. Нямам думи да я изразя и на двата езика. Вие спасихте живота ми. За това трябваше да умрат други. Какво повече мога да кажа?
— Мисля — каза Бревър бавно, — че искаме да чуем нещо повече за необичайната доставка, направена на семейство Фонтини-Кристи от гръцкия православен орден „Ксенопи“.
— Моля?! — Виторио беше изумен. Тези думи не му говореха нищо. Изглежда, беше станала някаква грешка.
— Казах ви. Бях посланик в Атина. Докато траеше мандатът ми, създадохме дипломатически връзки в цялата страна, включително, разбира се, и с религиозни организации. Въпреки неспокойните времена, които преживява Гърция, църковната йерархия си остава могъща сила.
— Не се и съмнявам — отговори Виторио. — Но наистина нямам представа какво общо има това с мен.
Тийг се наведе напред и впи поглед във Фонтини-Кристи. Димът се виеше пред лицето му.
— Моля ви — каза той. — Ние свършихме нашата част от работата. Както сам казахте, съвсем правилно, ние спасихме живота ви. Изпратихме най-добрите си специалисти, платихме хиляди на корсиканците, поехме значителни рискове с една подводница, а от тях нямаме излишни, знаете това, и задействахме току-що създаден въздушен мост. Всичко това, за да ви измъкнем оттам. — Тийг замълча, остави цигарата си в пепелника и леко се усмихна. — Животът на всички хора е нещо свято може би, но усилията, които можем да положим, за да го удължим, не са неограничени.
— От името на военноморското командване мога да кажа — заговори Хакет с добре овладяно раздразнение, — че действахме сляпо, подтиквани от най-висши правителствени кръгове. Изложихме на опасност жизненоважни бойни операции и това решение би могло да ни струва смъртта на много хора в най-близко бъдеще. А в замяна все още не сме получили нищо.
— Тези господа, самото правителство, взеха това решение по мое настояване — каза посланик Антъни Бревър натъртено. — Бях напълно убеден, че каквато и да е цената, е абсолютно наложително да ви изведем от Италия. Ще говоря направо, сеньор Фонтини-Кристи. Не ни интересува вашият живот. Интересува ни информацията, с която разполагате. Ето това искам да ви кажа. А сега, къде се намира пратката? Къде е контейнерът?
Виторио издържа на погледа на Бревър, въпреки че усети смъдене в очите. Всички мълчаха напрегнато. Бяха му казали неща, засягащи най-висши правителствени кръгове, и той беше в центъра им. Но не знаеше нищо повече от това.
— Не мога да ви кажа нещо, което не знам.
— Товарната композиция от Солун. — Гласът на Бревър беше рязък. Ръката му се спусна леко върху масата и мекото тупване на дланта в дървото стресна Виторио. — Два трупа в локомотив на товарната гара в Милано. Единият от тях свещеник. Някъде след Баня Лука, на север от Триест след Монфалконе, някъде в Италия или Швейцария вие сте посрещнали тази композиция. Къде?
— Не съм посрещал никаква композиция, господине. Не съм ходил нито в Триест, нито в Баня Лука. За Монфалконе чух нещо, но това беше само една фраза, която за мен не означава нищо. Нещо щяло да се случи в Монфалконе. Това е всичко. Баща ми не каза нищо повече. Обясни ми, че ще ми каже повече след случката в Монфалконе. Не преди това.
— А двамата мъртъвци в Милано? На товарната гара? — Бревър не се отказваше. Беше напрегнат до краен предел.
— Прочетох за тях във вестниците. Не ми се стори кой знае колко важно.
— Били са гърци.
— Това разбрах.
— Срещнали сте се с тях. Те са ви предали нещо.
— Не съм се срещал с никакви гърци. Не съм получавал нищо.